– Мей – чу да казва майка й. – Мей!
Но Мей не можеше да го намери. Къде? Докато търсеше, чу стърженето на стол по пода. Само че почти беше стигнала до съобщението и не вдигна поглед. Когато откъсна очи от екрана, Мърсър го нямаше, а родителите й се бяха вторачили в нея.
– Мисля, че е много мило от твоя страна да го подкрепяш така – каза майка й, – но не разбирам защо трябваше да го правиш точно сега. Опитвахме се да се насладим на вечерята.
Мей зяпна майка си и пое цялото разочарование и смущение, които можеше да понесе, след което изтича навън и догони Мърсър, който вече се движеше на заден ход с колата по алеята. Успя да се вмъкне на седалката до него.
– Спри!
Очите му бяха безчувствени, безжизнени. Той отпусна газта, сложи ръце в скута си и въздъхна с цялото снизхождение, което успя да изтръгне от себе си.
– Какъв ти е проблемът, Мърсър?!
– Мей, помолих те да спреш и ти не спря.
– Какво, да не ти нараних чувствата?
– Не, нарани ми мозъка. Караш ме да си мисля, че си напълно побъркана. Помолих те да спреш, а ти не спря.
– Няма да спра да се опитвам да ти помогна!
– Не съм те молил да ми помагаш. И не съм ти дал позволение да качваш снимки на творбите ми.
– Творбите ти! – Мей долови в гласа си нещо остро, което знаеше, че не бива да е там и че в никакъв случай няма да помогне.
– Саркастична си, Мей, и злобна, и коравосърдечна.
– Какво? Точно обратното съм на коравосърдечна, Мърсър. Опитвам се да ти помогна, защото вярвам в това, което правиш.
– Не е вярно, Мей. Просто не можеш да позволиш на нищо да живее в една стая. Моите творби живеят в една стая. Никъде другаде. И така искам да си остане.
– Значи не искаш бизнес?
Мърсър погледна през стъклото, после се облегна назад.
– Мей, повече от всякога усещам как някакъв култ превзема света. Знаеш ли какво се опитаха да ми продадат онзи ден? Всъщност съм сигурен, че по някакъв начин е свързано с Кръга. Чувала ли си за „Домко“? Някакво приложение, с което телефонът ти сканира къщата за баркодовете на всички продукти...
– Да. После поръчва нови, ако нещо ти свършва. Гениално е.
– И ти смяташ, че това е хубаво? Знаеш ли как ми го представиха? Обичайната утопия. Този път казаха, че щяло да намали замърсяването. Ако магазините знаели какво искат клиентите им, нямало да има свръхпроизводство и свръхдоставки, и нямало да трябва да изхвърлят нещата, когато не се купят. И като всичко останало, което вие там създавате, звучи идеално, прогресивно, но ви носи още по-голям контрол, още повече централно проследяване на всичко, което вършим.
– Мърсър, Кръгът се състои от хора като мен. Какво искаш да ми кажеш, че всичките сме седнали в някаква стая и те гледаме и кроим планове как да завладеем света?
– Не. Първо, знам, че всички са хора като теб. И точно това е страшното. Поотделно вие не знаете какво вършите групово. Но второ, не приемай за даденост, че лидерите ви са благосклонни. Години наред царяха едни щастливи времена, в които главните интернет пътища се контролираха от наистина свестни хора. Или поне не бяха отмъстителни хищници. Само че винаги съм се притеснявал какво ли ще стане, ако някой реши да използва тази власт, за да накаже всички, които му се опълчат.
– Какво намекваш?
– Мислиш ли, че е просто съвпадение как всеки път, когато някой конгресмен или блогър заговори за монопол, изведнъж се оказват заплетени в най-ужасния секс-порно-магьоснически скандал? От двайсет години насам интернет може да съсипе всеки за броени минути, но преди вашите Трима Мъдреци, или поне преди един от тях, никой не беше дръзнал да го направи. Не ми казвай, че не ти е минавало през ума.
– Такъв си параноик! Теориите на конспирацията винаги са ме депресирали, Мърсър. Звучиш толкова демоде. И да ми казваш, че „Домко“ е някакво ново, страховито нещо... Преди сто години млекарите са ти носели млякото до вратата. Знаели са кога имаш нужда. И месарите са ти продавали месо, и хлебарите са ти носели хляб...
– Само че млекарят не ми е сканирал къщата! Всичко с баркод може да бъде сканирано. В момента милиони телефони сканират къщите на хората и изнасят тази информация на бял свят.
– И какво от това? Не искаш никой да знае колко тоалетна хартия ползваш ли? Производителят на тоалетна хартия да не те потиска по някакъв начин?
– Не, Мей, различно е. Онова би било по-лесно за разбиране. Тук обаче не говорим за потисници. Никой не те кара да го правиш. Ти доброволно си слагаш хомота. И доброволно ставаш пълен социален аутист. Вече не можеш да възприемаш основни човешки сигнали на комуникация. Седиш на масата с три други човешки същества, които те гледат в очите и се опитват да комуникират с теб, а ти гледаш екрана и търсиш непознати от Дубай.