– И ти не си света вода ненапита, Мърсър, имаш имейл акаунт, имаш уебсайт.
– Добре, ще ти го кажа, въпреки че ме боли. Вече не си особено интересна. Седиш зад бюрото по дванайсет часа на ден и нямаш с какво да се похвалиш, освен с някакви цифри, които няма да съществуват и никой няма да помни след седмица. Не оставяш след себе си доказателство, че някога си живяла. Нито следа.
– Майната ти, Мърсър.
– И по-лошото, вече не правиш нищо интересно. Нищо не виждаш, нищо не казваш. Парадоксът е, че си мислиш, че си в центъра на нещата и че това прави мнението ти по-ценно, но ти самата ставаш все по-безжизнена. Обзалагам се, че от месеци не си правила нищо, което да не включва екран. Прав ли съм?
– Такъв си задник, Мърсър...
– Изобщо излизаш ли навън?
– Ти, значи, си интересният, така ли? Идиотът, които прави полилеи от части на мъртви животни? Ти си кралят на всичко изумително?
– Знаеш ли какво си мисля, Мей? Че докато седиш на бюрото и пращаш усмивки, ти си мислиш, че живееш някакъв невероятен живот. Коментираш някакви работи и това замества реално да ги вършиш. Гледаш снимки от Непал, натискаш някакво копче с усмивка и вече си мислиш, че си била там. А какво ще стане, ако наистина вземеш, че отидеш?
Ами ТъпРангът ти или някоя друга простотия ще спадне под допустимите нива! Мей, осъзнаваш ли колко невъзможно скучна си станала?
От години насам Мърсър беше човекът, който я отвращаваше най-много на целия свят. Не беше нещо ново. Винаги я беше влудявал. С професионалното си самодоволство. С антикварните си глупости, И най-вече с непоклатимото си убеждение – абсолютно погрешно, – че я познава. Познаваше онези нейни страни, които харесваше и с които беше съгласен, и се преструваше, че това е истинската й същност. Нищо не знаеше.
Но с всеки изминат километър обратно към кампуса се чувстваше все по-добре. С всеки километър, който добавяше между себе си и тази свиня. Гадеше й се само при мисълта, че някога е спала с него. От някакъв демон ли е била обладана? През тези три години тялото й трябва да е било обсебено от някоя отвратителна сила, която не й е позволила да прозре колко нищожен е той всъщност. Не беше ли дебел още тогава? Кой, за бога, е дебел още от гимназията? И на мен ми разправя за седене зад бюрото, когато той е с 20 килограма наднормено тегло. Не беше наред този човек.
Никога повече нямаше да му проговори. Знаеше го и това я успокояваше. Облекчението се разля по тялото й като топла вода. Нямаше нито да му проговори, нито да му пише. Щеше да настоява родителите й да прекъснат всякакви взаимоотношения с него. Планираше също да унищожи полилея – неволно. Би могла да инсценира нахлуване с взлом. Мей се засмя при мисълта как ще заличи този тлъст идиот от живота си. Това грозно, вечно потно подобие на мъж никога повече нямаше да има думата в нейния свят.
Видя табелата на „Океанската русалка“, но не й направи никакво впечатление. Подмина отбивката и не почувства нищо. Секунди по-късно обаче вече слизаше от магистралата и се връщаше към плажа. Наближаваше десет вечерта и тя знаеше, че отдавна са затворили. Какви ги върши тогава? Нали не реагира на глупавите въпроси на Мърсър какво прави и какво не прави навън? Просто иска да види дали случайно не е отворено. Ясно е, че няма да е, но може би Марион още е там и може би ще да й даде да покара за половин час? В крайна сметка си живее в караваната. Може да я хване да се разхожда наоколо и да успее да я убеди.
Паркира и надникна през телената ограда, но не видя никого, само затворената будка за регистрация и редиците каяци и падълбордове. Почака с надеждата да забележи нечий силует в караваната, но не видя нищо. Светлината вътре беше слаба, розовееща, нямаше никого.
Отиде до малкия плаж и се загледа в лунната светлина, която играеше по спокойната вода на залива. Седна. Не й се прибираше, въпреки че нямаше смисъл да стои тук. Главата й беше пълна с мисли за Мърсър и огромното му невръстно лице, и всичките тъпотии, които й наговори тази вечер и всички вечери. Със сигурност за последен път се опитваше да му помогне по какъвто и да било начин. Мърсър принадлежеше на миналото й, самият той беше минало – антика, глупава вехтория, която може да захвърли на тавана.
Изправи се и реши да се заеме с ПопРанга си, но изведнъж забеляза нещо странно. На отсрещната страна на оградата, извън комплекса, стоеше нещо голямо, подпряно не особено стабилно. Беше или падълборд, или каяк и Мей бързо се запъти към него. От по-близо видя, че е каяк с гребло, облегнат на външната страна на оградата. Нямаше никаква логика да е там. Никога досега не беше виждала някой да стърчи така и бе сигурна, че Марион няма да му се зарадва, ако го види. Единственото обяснение, което й хрумна, беше, че някой го е докарал обратно след като са затворили и се е опитал да го остави възможно най-близо до комплекса.