Мей реши, че най-малкото, което може да направи, е да го свали на земята, за да не падне през нощта. Внимателно го пусна на пясъка, изумена всъщност колко е лек.
Тогава се замисли за друго. Водата беше на няма и трийсет метра и спокойно можеше да завлече каяка дотам. Броеше ли се за кражба, ако заемеш каяк, който вече е бил зает? В крайна сметка не го беше прехвърлила тя през оградата, само удължаваше времето на някого, който така или иначе го беше просрочил. Щеше да го върне след час-два и никой нямаше и да разбере.
Пусна греблото вътре и повлачи каяка няколко метра по пясъка, сякаш да вкуси действието си. Кражба ли е? Марион със сигурност щеше да я разбере. Все пак беше свободна душа, не някоя спечена злобарка, а изглеждаше като човек, който би направил същото, ако беше на мястото на Мей. Е, нямаше да й хареса, ако някой тръгне да я държи отговорна, но имаше ли такава вероятност? Не можеше тя да е виновна, ако каякът е бил взет без нейно знание, нали?
Мей вече стоеше на брега и носът на каяка беше мокър. Когато усети водата под него и как течението сякаш го дърпаше към дълбините на залива, Мей знаеше, че ще го направи. Единственият проблем беше, че няма жилетка. Жилетката се бе озовала зад оградата. Но водата беше толкова спокойна, че Мей не виждаше реална опасност, стига да се придържа близо до брега.
Но когато се отдалечи от плажа и усети тежкото стъкло под себе си, видя колко бързо се придвижва и реши, че може и да не остане в плитчината. Че тази нощ ще стигне до Блу Айлънд. Ейнджъл Айлънд беше лесен, хората ходеха дотам постоянно, но Блу Айлънд беше странен, назъбен, пуст. Мей се усмихна при мисълта да се озове там и усмивката й стана още по-широка, когато си представи Мърсър и самонадеяната му физиономия – изненадан, победен. Твърде дебел е, за да се побере в каяк, помисли си тя, и твърде мързелив изобщо да излезе от пристанището. Мъж, запътил се бързо към трийсетте, който прави полилеи от рога, да й държи лекции за живота – на нея, която работи в Кръга! Каква смешка. И освен че беше в Топ2К и бързо се издигаше в ранговете, Мей беше и смела, можеше да излезе с каяк посред нощ в черните води на залива, за да изследва остров, който Мърсър може да види само през телескоп, докато си седи на разплутия задник и боядисва животински части със сребърна боя.
Курсът й не почиваше на никаква логика. Не знаеше нищо за подводните течения в залива, нито за риска да се приближи твърде много до преминаващи по близкия маршрут танкери, особено при положение че бе невидима за тях в тъмнината. И че докато стигне или поне се приближи до острова, условията може да станат твърде опасни, за да се върне. Но тласкана от някаква сила дълбоко в себе си, мощна и неконтролируема като желание за сън, Мей знаеше, че няма да спре, докато не се добере до Блу Айлънд, освен ако нещо не й попречи. Стига вятърът да не се засилеше и водата да останеше спокойна, щеше да стигне.
Докато гребеше покрай лодките и вълноломите, погледна на юг и се опита да намери шлепа, на който живееше онази двойка, но силуетите в далечината бяха неясни, а и надали нещо щеше да свети толкова късно. Продължи да се движи по курса си и порейки водата, бързо остави акостиралите яхти зад гърба си. Озова се в кръглия търбух на залива.
Чу кратък плисък отзад и когато се обърна, видя черната глава на тюлен, който се подаваше от водата едва на няколко метра от нея. Зачака го да се потопи обратно, но той остана на повърхността, втренчен в нея. Извърна се напред и продължи да гребе към острова, а тюленът я последва за известно време, сякаш искаше да види това, което и тя. Мей за миг се зачуди дали ще плува с нея докрай, или пък е тръгнал към скалите близо до острова, където неведнъж беше виждала тюлените да се припичат, докато караше по моста над тях. Но когато се обърна отново, тюлена го нямаше.
Водата остана тиха и навътре. Местата, които обикновено ставаха бурни, подвластни на океанските ветрове, тази нощ бяха абсолютно спокойни и Мей бързо напредваше. За двайсет минути беше изминала половината път до острова, или поне така й се стори. Невъзможно беше да прецени разстоянието, особено нощем, но островът ставаше все по-голям и вече различаваше някои черти на скалите, които досега никога не бе виждала. Видя някаква лъскава повърхност на върха, която луната озаряваше в ярка сребърна светлина. Видя останките от нещо, което беше сигурна, че е прозорец, полегнал на черния пясък край брега. В далечината чу сирена за мъгла някъде от протока Голдън Гейт. Там мъглата сигурно е гъста, помисли си, макар че във водите, в които плуваше в момента, на едва няколко километра оттам, нощта беше ясна, а луната — сияйна и почти пълна. Трептящото й отражение беше неземно, толкова ярко, че трябваше да примижи. Замисли се за скалите, където беше виждала тюлени и морски лъвове. Дали ще са там, дали ще избягат, преди да стигне? От запад повя бриз, тихоокеански вятър, който се плъзгаше по хълмовете, и тя за миг се спря, за да прецени обстановката. Ако повеят се засилеше, щеше да се наложи да обърне. В момента беше по-близо до острова, отколкото до брега, само че ако водата се развълнуваше, ставаше твърде опасно да е в каяка, сама и без жилетка. Но колкото внезапно се беше появил вятърът, толкова бързо и изчезна.