Силен жужащ звук привлече вниманието й на север. Към нея се носеше лодка, нещо като буксир. На покрива на кокпита видя бяло-червени светлини – очевидно беше някакъв патрул, може би бреговата охрана, и плуваха достатъчно близо, че да я забележат. Ако останеше изправена, силуетът й щеше бързо да я издаде.
Сниши се към коритото на каяка, надявайки се, че ще сметнат формата за скала или дънер, тюлен или просто широка черна гънка във водата, която нарушава сребристия блясък на залива. Шумът на двигателя стана по-силен и Мей беше убедена, че всеки момент ще е в центъра на ярък лъч светлина, но лодката бързо отмина и тя остана незабелязана.
Последният напън до острова беше толкова скоростен, че Мей постави под съмнение преценката си за разстоянието. Както си мислеше, че е най-много по средата на пътя, в следващия миг се плъзгаше към плажа на острова, като че ли тласкана от силен попътен вятър. Бързо изкара каяка на пясъка, изцяло извън водата. Спомни си за един случай, когато бързо надигащият се прилив едва не й отмъкна лодката, и обърна каяка напреки на водата, укрепвайки го с големи камъни във всеки край.
Изправи се и, макар запъхтяна, се почувства силна, огромна. Колко странно беше да е тук, помисли си тя. Наблизо имаше мост и от него беше виждала острова стотици пъти, но абсолютно безлюден, нито човек, нито животно. Никой не се престрашаваше, никого не го беше грижа. А тя защо беше толкова любопитна? Осъзна, че това е единственият или поне най-добрият начин да стигне до тук. Марион не би й позволила да стигне толкова надалеч и дори може би щеше да изпрати лодка да я намери и прибере. А бреговият патрул не разубеждаваше ли постоянно хората да идват насам? Да не би островът да беше частен? Всички тези въпроси и притеснения в момента бяха без значение, защото беше тъмно, никой не можеше да я види и никой нямаше да знае, че е била тук. Освен нея.
Обиколи наоколо. Плажът ограждаше по-голямата част от острова на юг, след което отстъпваше пред стръмни скали. Нагоре нямаше опора за катерене, а отдолу кипеше водата, затова тя се върна по пътя, по който беше дошла. Склонът на хълма беше неравен и каменист, а брегът безинтересен.
По него се протягаше широка ивица от водорасли, рачешки черупки и плавей и тя прокара ръка през тях. Лунната светлина придаваше на водораслите онзи фосфоресциращ отблясък, който беше забелязала и преди, но сега сякаш те самите излъчваха някакво разноцветно сияние. За миг се почувства все едно стои край някой воден басейн на самата луна – всичко наоколо бе изрисувано в изопачена палитра от цветове. Това, което трябваше да е зелено, й се струваше сиво, всичко синьо пък изглеждаше сребърно. Всичко, което виждаше в момента, не беше виждала никога досега. И докато през главата й минаваха тези мисли, с крайчеца на окото си мярна стремглаво спускаща се над океана падаща звезда. Беше й се случвало само веднъж преди и нямаше как да знае със сигурност дали дъгата от светлина, която изчезна зад тъмните хълмове, е същото. Но какво друго можеше да е? Остана така, седнала на плажа, загледана в онова местенце, където видя звездата, като че ли можеше да види друга или тази би могла да е прокарала път за цял метеоритен дъжд.
Но реално знаеше, че просто отлага това, което най-много й се искаше да направи – да се изкачи до ниския връх на скалите – и скоро се зае тъкмо с това. Нямаше пътека и този факт й достави голямо удоволствие – никой, или почти никой, не беше стъпвал там, където стъпваше тя сега. Закатери се нагоре, като се ловеше за туфите трева и коренищата, а за опора използваше тук-таме издадените камъни. Спря само веднъж, когато стигна до голяма, добре очертана кръгла дупка в склона. Вероятно беше бърлогата на някое животно, но нямаше представа какво. Представи си, че е убежище на зайци или лисици, змии, къртици или мишки, всяко от които й се струваше еднакво възможно и невъзможно точно тук, след това продължи нагоре, нагоре. Не беше трудно. След броени минути беше на върха, край един самотен бор с нейните размери. Изправи се до него, подпря се за равновесие на грубото му стъбло и се обърна назад. Видя малките бели прозорчета на града в далечината. Загледа се по хода на един танкер, който тежко отнасяше със себе си съзвездие от червени светлинки в Тихия океан.