Плажът изведнъж й се стори толкова далеч под нея, че стомахът й се преобърна. Погледна на изток, където вече виждаше по-ясно камъните на тюлените, върху които в момента десетина бяха налягали и спяха. Погледна моста отгоре, не Голдън Гейт, а друг, по-малък, по който се стичаше бял поток от коли, непрестанен въпреки късния час, и се зачуди дали някой може да види човешкия й силует на фона на сребристия залив. Спомни си какво беше казал веднъж Франсис – че никога не е знаел, че под моста има остров. Повечето шофьори и техните пътници нямаше да гледат надолу към нея, нямаше да имат и бегла представа за съществуването й.
Тогава, още хваната за кокалестия ствол на дървото, за първи път забеляза гнездо, сгушено в по-горните клони. Не посмя да го докосне, за да не наруши баланса на миризмите и структурата му, но много й се искаше да види какво има вътре. Стъпи на един камък, опитвайки се да надникне в гнездото, но не стигаше достатъчно високо. Дали не можеше да го вдигне, само за да погледне? Само за секунда? Можеше, защо не, после щеше да го върне обратно... Не. Знаеше, че не бива. Иначе щеше да повреди каквото и да имаше вътре.
Седна на земята с лице на юг, където виждаше светлините, мостовете, пустите черни хълмове, които деляха залива от океана. Знаеше, че всичко това е било под водата преди милиони години. Всички тези носове и острови са били толкова дълбоко, че едва ли са се броели и за хребети по океанското дъно. Над залива се загледа в две птици, чапли или рибарчета, които се плъзгаха близо над водата, запътени на север, и за известно време остана така, докато умът й все повече се изпразваше. Представи си лисиците, които може би лежаха някъде под нея, раците, които може би се криеха под камъните на брега, хората в колите, които може би минаваха над нея, мъжете и жените в буксирите и танкерите, които пристигаха или потегляха, въздишаха, видели всичко. Поигра си на догадки за всяко нещо, което може би живее и се движи целеустремено или се носи безцелно в недрата на водата под нея, но за нищо не се замисли твърде дълбоко. Достатъчно й бе да съзнава всички милиони възможни пермутации наоколо и да се чувства комфортно с мисълта, че никога нямаше, а и не можеше, да знае особено много.
Когато стигна обратно до плажа на Марион, на пръв поглед всичко изглеждаше както го беше оставила. Не се виждаше жива душа и светлината в караваната все още се мъжделееше, розовееща и слаба.
Мей скочи на брега, където краката й потънаха дълбоко в мокрия пясък, и затегли каяка по плажа. Мускулите й бяха претоварени и тя спря, пусна каяка и се протегна. С ръце над главата погледна към паркинга и видя колата си, но до нея вече имаше и друга. И докато я оглеждаше и се чудеше да не би Марион да се е върнала, изведнъж я заслепи ярка бяла светлина.
– Не мърдай – изгърмя глас през високоговорител.
Мей инстинктивно се извърна.
– Стой на място! – блъсна я гласът отново, този път с жлъч.
Тя замръзна, но едва запази равновесие и за миг се притесни колко ли ще издържи в тази поза, но нямаше нужда. Две сенки се спуснаха върху нея, подхванаха я грубо и закопчаха с белезници ръцете й зад гърба.
Мей седеше на задната седалка в патрулката, а полицаите, вече по-спокойни, се опитваха да преценят дали това, което им казваше – че е редовен клиент, че има членство и просто се е забавила, – би могло да е истината. Бяха се свързали с Марион по телефона и тя беше потвърдила, че Мей й е клиент, но когато я попитаха дали Мей е взимала каяк под наем предишния ден и просто е закъсняла, Марион каза, че веднага идва и затвори.
Двайсет минути по-късно Марион пристигна. Седеше на предната седалка на стар червен пикап до брадат шофьор, който изглеждаше слисан и раздразнен. Когато я видя как залита по пътя към полицейската кола, на Мей й стана ясно, че е пияна, както може би и брадатият мъж. Той още седеше в колата и като че ли нямаше намерение да мръдне оттам.