Когато приближи патрулката и видя Мей със закопчани зад гърба ръце, Марион сякаш в миг изтрезня.
– О, боже мили – завтече се тя към Мей. Обърна се към полицаите. – Това е Мей Холанд. Редовен клиент. Тук е като у дома си. Как, за бога, се е стигнало до това? Какво става?
Полицаите обясниха, че са получили два независими сигнала за евентуална кражба.
– Едното обаждане беше от гражданин, който пожела да остане анонимен. – Тогава се обърнаха към Мей. – А другия сигнал получихме от една от собствените ви камери, госпожо Льофевър.
Мей се въртя в леглото цяла нощ. Адреналинът не й даваше мира. Как можа да постъпи толкова глупаво? Не беше крадец. Ами ако Марион не я беше спасила? Можеше да изгуби всичко. Щяха да се обадят на родителите й да платят гаранцията, а мястото й в Кръга щеше да е загубено. Никога не беше получавала и един фиш за превишена скорост, никога не се беше вкарвала в каквито и да е проблеми, а сега изведнъж открадна каяк за хиляда долара.
Но всичко свърши и на раздяла Марион дори настоя скоро пак да дойде. „Знам, че ще ти е неудобно, но искам да се върнеш. Ако трябва, с кучета ще те докарам.“ Ясно й беше, че Мей ще се чувства толкова гузна, толкова ще я е срам, че няма да иска да погледне Марион в очите.
Въпреки всичко, когато се събуди след няколко часа трескав сън, Мей изпита странно чувство за свобода, сякаш се бе събудила от кошмар и сега осъзнаваше, че всичко е било сън. Започна деня си на чисто и отиде на работа.
Влезе в системата в осем и трийсет. Рангът й беше 3892. Цяла сутрин работи с невероятната целенасоченост, постижима в продължение на няколко часа след една почти безсънна нощ. В главата й периодично изплуваха спомени от миналата вечер – тихата сребриста вода, самотният бор на острова, ослепителната светлина на патрулката, синтетичната миризма в купето, идиотският разговор с Мърсър, – но тези спомени избледняваха, или поне тя ги караше да избледнеят, докато не получи съобщение от Дан на втория си екран: „Моля, ела в офиса ми възможно най-скоро. Джаред ще те покрие“.
Мей хукна нататък и когато стигна до вратата, Дан стоеше прав, в готовност. По лицето му сякаш беше изписано някакво задоволство, че се е отзовала толкова бързо. Той затвори вратата и двамата седнаха.
– Мей, знаеш ли за какво бих искал да разговаряме?
Това тест ли беше, да види дали ще го излъже?
– Съжалявам, не знам – пробва тя.
Дан бавно примигна.
– Мей. Последен шанс.
– Да не би да е за вчера? – Ако Дан не знаеше за полицията, можеше да си измисли нещо друго, което се е случило късно вечерта.
– Да, за това е. Мей, нещата са много сериозни.
Знае. Божичко, знае. Някъде дълбоко в себе си Мей осъзна, че Кръгът вероятно получава сигнал всеки път, когато арестуват или разпитват някой служител в полицията. Съвсем логично.
– Но нямаше никаква глоба – възрази Мей. – Марион изясни цялото положение.
– Марион е собственичката, така ли?
– Да.
– Добре, Мей, но и двамата знаем, че е било извършено престъпление, не съм ли прав?
Мей не знаеше какво да каже.
– Виж, ще ти спестя гоненицата. Знаеше ли, че един служител на Кръга, Гари Кац, наскоро е сложил камера на онзи плаж?
Сърцето й потъна в петите.
– Не, не знаех.
– Както и Уолт, синът на собственичката?
– Не знаех.
– Добре, първо на първо, това само по себе си е притеснително. От време на време ходиш да караш каяк, нали така? Виждам го в профила ти. Джосая и Дениз казват, че сте си поговорили за това.
– Да, ходя понякога. Не бях карала от известно време.
– Но никога не ти е хрумвало да провериш какви са условията?
– Не. Но знам, че трябва. Само че всеки път, когато отивам, някак става импулсивно. Плажът ми е на път от къщата на нашите и...
– И вчера си била у тях? – попита Дан с тон, от който й стана ясно, че ако отговори с „да“, той ще се ядоса още повече.
– Бях... само за вечеря.
Дан се изправи и й обърна гръб. Чуваше дъха му, който излизаше с гневни залпове. Обзе я ясното чувство, че всеки момент ще бъде уволнена. Сети се за Ани. Можеше ли да я спаси? Не и този път.
– Така – каза Дан. – Значи, отиваш си до вкъщи, пропускайки всякакви събития тук, и по обратния път спираш при каяците, след като вече е затворено. Не ми казвай, че не си знаела, че вече не работят.
– Предположих, но просто исках да съм сигурна.
– И когато виждаш един каяк от външната страна на ограждението, просто решаваш да го вземеш.
– Под наем. Имам членство.
– Виждала ли си записа?