– Да, аз съм.
– Казвам се Донтей Питърсън. Работя с Еймън и той ме помоли да те придружа до офиса му. Готова ли си?
Поеха по същия маршрут, по който бяха вървели с Ани, и в един момент Мей осъзна, че Донтей не знае, че тя е ходила в офиса на Бейли и преди. Ани не я беше заклела да го пази в тайна, но след като Донтей не знаеше, и Бейли вероятно не знаеше, следователно трябваше да си държи устата затворена.
Докато стигнат до дългия червен коридор, Мей се беше изпотила. Усещаше реките, които се стичаха от мишниците й. Краката си обаче не усещаше изобщо.
– Ето един интересен портрет на Тримата Мъдреци – каза Донтей, когато се спряха пред вратата. – Рисувала го е племенницата на Бейли.
Мей се престори на изненадана от картината и сподели очарованието си от невинността и проницателността й.
Донтей хвана огромното чукало и похлопа на вратата. Тя се открехна и усмихнатото лице на Бейли изпълни отвора.
– Ето ги! Здравей, Донтей, здравей, Мей! – Той се усмихна още по-широко, когато осъзна римата. – Заповядайте!
Беше облечен с резедав свободен панталон и бяла риза и изглеждаше като току-що излязъл от банята. Мей проследи погледа му из стаята и Бейли се почеса по тила, едва ли не сконфузен от това колко добре се е справил.
– Това е любимата ми стая. Много малко хора са я виждали. Не че искам да се правя на потаен или нещо такова, просто не ми остава време за развеждане на гости. Виждала ли си нещо подобно досега?
Искаше й се да каже, че всъщност е виждала тъкмо тази стая, но знаеше, че не може.
– Ни най-малко – отговори тя.
В този миг по лицето на Бейли пробягна лек спазъм, който сякаш доближи левия крайчец на окото му до лявата страна на устата.
– Благодаря ти, Донтей – каза той.
Донтей се усмихна и си тръгна, затваряйки тежката врата зад гърба си.
– Е, Мей – първо, искаш ли чай?
Бейли стоеше пред старинен сервиз за чай. От сребърния чайник се издигаше спираловидна струйка пара.
– Ами, да.
– Зелен? Черен? – попита той с усмивка. – Сив?
– Зелен, благодаря. Но не беше нужно...
Бейли внимателно започна да налива от чайника.
– Отдавна ли се познавате с любимата ни Ани?
– Да. От втори курс в колежа. Вече пет години.
– Пет! Ами че това са, колко... трийсет процента от живота ти!
Мей знаеше, че Бейли доста щедро закръгля, но се засмя тихо.
– Така излиза. Дълго време е.
Той й подаде чаша в чинийка и я покани с ръка да седне на единия от двата меки кожени фотьойла. Сам потъна в другия с тежка въздишка и подпря глезен на коляното си.
– Е, Ани е много важна за нас тук и същото се отнася за теб, Мей. Ани говори за теб като за потенциално много ценен член на тази общност. Вярваш ли, че е възможно?
– Че мога да съм ценна тук?
Бейли кимна и подухна чая си. Погледна я над чашата с немигащи очи. Мей срещна погледа му, но след миг не устоя и извърна очи встрани, където отново видя лицето му, този път в рамка на близката лавица. Беше черно-бяла семейна снимка, на която трите му дъщери стояха около седналите си родители. Синът му седеше в скута на Бейли, облечен в анцуг и с фигурка на Железния човек в ръка.
– Ами, надявам се – отговори тя. – Давам всичко от себе си. Обожавам Кръга и не бих могла да опиша колко съм благодарна за възможността да съм тук.
– Чудесно, чудесно. Е, кажи ми, как се чувстваш след случилото се снощи? – Бейли зададе въпроса сякаш от чисто любопитство, все едно отговорът й можеше да поеме в безброй посоки.
Картите бяха свалени. Нямаше какво да крие.
– Ужасно. Почти не спах. Толкова ме е срам, че направо ми се повръща. – Никога нямаше да употреби тази дума, ако разговаряше със Стентън, но усещаше, че Бейли би оценил подобно откровение.
Той се подсмихна едва доловимо и продължи нататък.
– Мей, нека те попитам нещо: щеше ли да постъпиш по друг начин, ако знаеше за камерите наоколо?
– Да.
Бейли кимна със съчувствие.
– Добре. А как по-точно?
– Нямаше изобщо да го направя.
– Защо не?
– Защото щях да знам, че ще ме заловят.
Бейли наклони глава.
– Само затова?
– Ами, нямаше да искам никой да види какво правя. Не беше редно. И е много срамно.
Той остави чашата на масата до себе си и положи ръце в скута, сплел пръсти в нежна прегръдка.
– Значи, по принцип, би ли казала, че човек се държи по различен начин, когато знае, че го наблюдават?
– Да, разбира се.
– И когато може да бъде държан под отговорност?
– Да.
– И когато поведението му ще бъде записано и запаметено. Когато ще бъде достъпно за всеки, по всяко време. И записът ще съществува вечно.