– Да.
– Добре. А спомняш ли си онази моя реч по-рано през лятото, за крайната цел на „Окото на промяната“?
– Знам, че ще предотврати голяма част от престъпността, ако има пълно покритие.
Бейли изглеждаше доволен.
– Правилно, точно така. Обикновени граждани като Гари Кац и Уолт Льофевър, в този случай, които са си направили труда да поставят камерите, допринасят за сигурността на всички ни. В нашия случай престъплението е дребно и, слава богу, няма жертви. Жива и здрава си. Бизнесът на Марион и каяк индустрията като цяло не пострадаха. Но една-единствена проява на себичност от твоя страна можеше да застраши всичко това. Една-единствена постъпка би могла да окаже влияние върху безброй други неща. Съгласна ли си?
– Да. Зная, така е. Безотговорно беше. – Мей отново се почувства като недалновиден човек, който за пореден път е застрашил всичко, което му дава Кръгът. – Господин Бейли, не мога да повярвам, че постъпих така. И знам, че се чудите дали изобщо имам място тук. Просто искам да знаете колко много ценя позицията си, както и вярата ви в мен. И ми се иска да го докажа. Бих направила всичко, за да ви се реванширам. Наистина, бих поела всякаква допълнителна работа, бих направила всичко. Само кажете.
По лицето на Бейли се изписа усмивка, сякаш думите й му се сториха забавни.
– Мей, работата ти тук не е застрашена! Тук си завинаги. Ани е тук завинаги. Съжалявам, ако си си помислила друго, дори и за момент. Не искаме нито една от вас някога да ни напуска.
– Много се радвам да го чуя. Благодаря – каза тя с облекчение, макар сърцето й да биеше още по-лудо.
Бейли се усмихна и кимна, като че ли също му беше олекнало, че са се разбрали по този въпрос.
– Но благодарение на цялата тази случка можем да научим един много важен урок, не мислиш ли? – Въпросът звучеше като реторичен, но Мей все пак кимна. – Нека те попитам, кога една тайна е нещо хубаво?
Мей се замисли за няколко секунди.
– Когато може да ти помогне да не нараниш нечии чувства.
– Например?
– Ами – запъна се тя, – да речем, че знаеш, че гаджето на твоя приятелка й изневерява, но...
– Но какво? Няма ли да й кажеш?
– Добре, това не беше хубав пример.
– Мей, някога чувствала ли си се добре, когато твой приятел има тайни от теб?
Мей си помисли за всичките дребни лъжи, които беше наговорила на Ани през последните дни. Лъжи, които не само беше изговорила, а и написала, лъжи, които бяха неопровержими и незаличими.
– Не. Но бих го разбрала, ако му се е наложило.
– Много интересно. Можеш ли да се сетиш за някой подобен случай?
– Ами, в момента не. – Чувстваше се отвратително.
– Добре, засега не можем да се сетим за хубава тайна между приятели. Да минем на семейството. Хубави ли са тайните в едно семейство? Теоретично, казвала ли си си някога: „Ей, знаеш ли какво би било прекрасно да спестя на семейството си? Истината“.
Мей се замисли за всички неща, които родителите й най-вероятно държаха в тайна от нея – всевъзможните унижения, които им причиняваше болестта на баща й.
– Не, не съм – отговори тя.
– Нямате ли тайни в семейството?
– Всъщност не знам. Определено има неща, които не искаш родителите ти да знаят.
– А родителите ти биха ли искали да ги знаят?
– Може би.
– Значи лишаваш родителите си от нещо, което искат. Това хубаво ли е?
– Не. Но може би така е най-добре за всички.
– По-скоро само за теб. За този, който пази тайната. Някаква тъмна тайна, за която родителите не трябва да разбират. Дали тайната е за нещо прекрасно, което си направила? И ако знаят за него, ще им донесе непоносимо щастие?
Мей се засмя.
– Не. Тайната все пак е нещо, което не искаш да знаят, защото те е срам или искаш да не разбират, че си се издънил.
– Но се съгласихме, че те биха искали да знаят.
– Да.
– И имат правото да знаят.
– Предполагам.
– В такъв случай да си представим, че говорим за идеалния случай, в който не правиш нищо, от което би те било срам пред родителите ти.
– Добре, но има и неща, които може би просто няма да разберат.
– Защото те самите никога не са били синове и дъщери?
– Не, но...
– Мей, имаш ли хомосексуални роднини или приятели?
– Да.
– Знаеш ли колко по-различен е бил светът за тях, преди да започнат да споделят това с останалите?
– Имам някаква представа.
Бейли отиде да налее още чай за двама им и пак седна срещу нея.
– Не съм сигурен, че е така. Аз съм от поколението, за което разкриването беше голям проблем. Брат ми е гей и призна пред семейството чак на двайсет и четири години. А дотогава тази тайна едва не го уби. Беше като тумор, който гниеше в него и растеше с всеки изминал ден. Но защо е решил, че е по-добре да го държи вътре в себе си? Когато каза на нашите, те не се впечатлиха особено, така да се каже. Беше създал цялата тази драма в главата си – цялата тази тайнственост, това бреме. Исторически погледнато, част от проблема беше, че и другите пазеха подобни тайни. Разкриването пред близките беше трудно, докато милиони мъже и жени не започнаха да го правят. Тогава стана далеч по-лесно, не мислиш ли? Когато милиони други мъже и жени започнаха да споделят тайната си, хомосексуалността се превърна от някакво мистериозно отклонение в общоприет житейски път. Съгласна ли си?