– Да. Но...
– И смятам, че на местата, където хомосексуалните все още биват потискани, проблемът мигновено може да се реши, ако всички гейове и лесбийки публично се разкрият, заедно. Тогава тези, които ги потискат, и тези, които мълчаливо подкрепят потисничеството им, ще осъзнаят, че са отлъчвали поне десет процента от населението – включително собствените си синове, дъщери, съседи и приятели, – дори може би родителите си. Дискриминацията им веднага става несъстоятелна. Само че потискането на хомосексуалните или на което и да е малцинство става възможно тъкмо чрез пазенето на тайни.
– Така е, не се бях замисляла за това от тази перспектива.
– Няма проблем – каза Бейли и доволно отпи от чашата. Прокара пръст по горната си устна, за да я подсуши. – Ето, разнищихме щетите, които една тайна може да нанесе в семейството и между приятелите и ролята на потайността в потисничеството на големи групи хора. Но да продължим мисията си и да се опитаме да открием ползата на тайните. Да разгледаме ли политиката? Смяташ ли, че един президент трябва да пази тайни от хората, които управлява?
– Не, но трябва да има неща, които да не знае всеки. Поне що се отнася до държавната сигурност.
Бейли се усмихна доволно, сякаш отговорът й не го изненада.
– Наистина ли така мислиш? Спомняш ли си за случая, когато един мъж на име Джулиан Асанж публикува няколко милиона страници със секретни документи на американското правителство?
– Да, чела съм.
– Е, първоначално правителството беше много разстроено, както и голяма част от медиите. Много хора смятаха, че това е сериозно нарушение на сигурността и че представлява безспорна и действителна заплаха за военните както тук, така и по целия свят. Но дали някои войници на практика пострадаха от публикуването на тези документи?
– Не знам.
– Не, нито един. Същото стана и с така наречените документи на Пентагона през седемдесетте. И косъм не падна от главата на нито един военен заради разкриването на онази информация. Главното последствие беше, че всички разбраха колко клевети и клюки се сипят от устата на дипломатите ни по адрес на чуждите управници. Милиони документи – само за да разберем, че американските лидери смятат Кадафи за ненормалник заради женската охрана и странните хранителни навици. Ако не друго, то публикуването на тези документи поне принуди дипломатите да пазят по-добро поведение. Започнаха да внимават какво говорят.
– Но държавната сигурност...
– Какво за нея? Единственият случай, в който сме в опасност, е когато не знаем какви са плановете и мотивите на държавите, с които уж не сме в добри отношения. Или когато те не знаят какви са нашите и това ги тревожи, не е ли така?
– Предполагам...
– Ами ако те знаеха нашите планове и ние – техните? Изведнъж вече над нас няма да тегне така нареченият риск от взаимно гарантирано унищожение, а вместо това ще се радваме на взаимно гарантирано доверие. САЩ не крие някакви чисто злонамерени мотиви, нали? Не планираме да заличим някоя страна от лицето на земята. Понякога обаче предприемаме подмолни ходове, за да постигнем това, което искаме. Но какво ще стане, ако всички са и трябва да бъдат открити?
– Положението ще е по-добро.
– Напълно съм съгласен! – Бейли се усмихна широко. Остави чашата и отново отпусна ръце в скута си.
Мей знаеше, че не бива да прекалява, но устата й се оказа по-бърза от мисълта.
– Но не можете да ми кажете, че всеки трябва да знае всичко.
Очите му се разтвориха, сякаш от удоволствие, че Мей го е тласнала към някаква идея, за която отдавна е копнял.
– Разбира се, че не. Но казвам, че всеки трябва да има правото да знае всичко и да разполага с инструментите да узнае това, което поиска. Нямаме достатъчно време да знаем всичко, макар че определено би ми се искало.