— Казахте, че Ъкридж настоял да намери останалите? — ахнах аз.
— Да. Нали е много мило от негова страна?
— Той ви даде сто лири? Ъкридж!
— Гарантира ги — каза мис Мейсън. — Уредих да платя сто лири авансово, а останалите до шейсет дни.
— Ами ако останалите не бъдат внесени до шейсет дни?
— Е, в такъв случай, се боя, че ще загубя моите сто. Но те ще бъдат внесени, разбира се. Мистър Ъкридж ми каза, че не трябва изобщо да се притеснявам за това. Е, довиждане, мистър Коркоран. Трябва да тръгвам. Съжалявам, че не успяхме да постигнем по-добри резултати с диктуването. Мисля, че ще бъде трудно, докато свикнете.
Бодрата й усмивка на тръгване ми се стори една от най-покъртителните гледки, които бях виждал. Бедното дете! Да кипи от такова весело оживление при положение, че цялото й бъдеще зависеше от способността на Ъкридж да събере сто лири! Предположих, че пак разчита на някой пореден безумен утопичен план, който ще му донесе хиляди — „по скромна преценка, момко!“ — и не за пръв път през годините на приятелството ни си помислих, че Ъкридж би трябвало да се намира на сигурно място в някой дом за душевно болни. Прекрасен човек в много отношения, но не и такъв, който с лека ръка можеше да бъде оставен да се вихри на свобода.
Бях все още погълнат от упоменатите тъжни размисли, когато трясването на входната врата, последвано от тропот на стъпки по стълбите и неясен шум отвън, оповестиха появата на обекта на моите мисли.
— Слушай, момко — каза Ъкридж, връхлитайки в стаята, както му беше навик, като североизточен вихър, — Дора Мейсън ли видях да се отдалечава по улицата? Приличаше на нейния гръб. Тук ли беше?
— Да, помолих нейното бюро да изпрати някого да записва и тя дойде.
Ъкридж се пресегна към буркана с тютюна, напълни лулата си, зареди торбичката си, настани се удобно на дивана, нагласи възглавничките и ме изгледа одобрително.
— Корки, мойто момче — каза Ъкридж, — онова, което ми харесва у теб и причината, поради която винаги съм твърдял, че в най-близко време ще станеш велик човек е, че ти умееш да гледаш в Бъдещето. Ти имаш голям, широк, гъвкав поглед върху нещата. Не си надменен и приемаш съвети. Казвам ти: „Диктувай писанията си, това ще ти се изплати“ и ти, дявол да го вземе, веднага го правиш. Никакво спорене, никакво колебание. Просто се захващаш и го правиш. Точно този дух носи успех. Харесва ми да го виждам. Диктуването ще прибави хиляди лири годишно към приходите ти. Казвам го с ясно съзнание, момко — хиляди. И ако продължиш да водиш редовен и умерен живот и пестиш парите си, сам ще се изненадаш как капиталът ти ще набъбне. Парите при пет процента сложна лихва се удвояват на всеки четиринайсет години. Когато станеш на четиридесет…
Изглеждаше невъзпитано да се прекъсне идиличният му поток на мисли след всички тези комплименти, но трябваше да го направя.
— Няма значение какво ще се случи с мен, когато стана на четирийсет — казах аз. — Онова, което искам да знам, е какви са тези приказки, че ти си гарантирал на мис Мейсън сто лири?
— А, тя ти е казала? Да! — безгрижно заяви Ъкридж. — Гарантирах ги. Въпрос на съвест, стари друже. За мен, като мъж на честа, просто нямаше избор. Нали разбираш, не мога да се измъкна, моя беше вината, че леля ми я уволни. Трябва да й помогна в този труден час, момко, трябва да й помогна.
Аз го изгледах учудено.
— Виж сега — изрекох строго аз, — хайде да поставим нещата по местата им. Преди няколко дни изкрънка от мен пет шилинга и каза, че те щели да ти спасят живота.
— Точно така, момко, точно така.
— А сега ми приказваш, че ще хвърлиш сто лири без да ти мигне окото сякаш си Ротшилд. Да не би да пушиш хашиш или да смъркаш нещо?
Когато се надигна и ме погледна през тютюневия дим, в очите на Ъкридж се четеше обида.
— Този тон не ми харесва, момко — укорително каза той. — Кълна се, направо ме наранява. Звучи така, сякаш си загубил вяра в мен, в моята прозорливост.
— О, знам я твоята прозорливост. И онзи твой голям, широк, гъвкав поглед върху нещата. И твоята огромна, пламенна предприемчивост и уши, които стърчат под прав ьгъл като крила на вятърна мелница. Но това никак не ми помага да разбера откъде, дявол да го вземе, очакваш да намериш сто лири.
Ъкридж се усмихна снизходително.
— Нали не мислиш, че щях да гарантирам парите за бедната малка Дора, ако не знаех откъде да ги докопам, а? Ако ме попиташ дали разполагам с тях в този момент, честно ще ти отговоря — не. Но те се мержелеят на хоризонта, момко, мержелеят се на хоризонта. Чувам как пляскат с криле.