Той настръхна неодобрително.
— Сигурно ме бъркате с някой друг…ъ-ъ-ъ… писател — каза той. — Темите на моите произведения са доста различни. Рецензентите обикновено описват подобни произведения като „пастели в проза“. Най-харесваната ми книга, според мен, е „Сива мирта“. „Данстьбълс“ я издадоха миналата година. Беше приета изключително добре. Освен това се занимавам с критика за доста по-изискани литературни обзори. — Той замълча. — Ако мислите, че ще представлява интерес за вашите читатели — каза той с неодобрително махване на ръката — ще ви изпратя снимка. Възможно е вашият редактор да поиска да я използва.
— Сигурен съм, че ще иска.
— Една снимка някак си… така де… откроява подобни репортажи.
— Точно това — сърдечно отговорих аз — прави една снимка и нищо друго.
— И да не забравите „Сива мирта“. Е, ако сте изпушили цигарата си, можем да се върнем в балната зала. Хората там разчитат на мен да поддържам настроението.
Щом той отвори вратата, ни посрещна изблик на музика и дори в този първи момент изпитах странното чувство, че сега тя звучи по-различно. А когато се измъкнахме иззад една палма в саксия и пред нас се разкри дансингът, разбрах причината за това.
Дансингът беше пълен. Всъщност беше претъпкан, задръстен от гърчещи се в ритъм тела и не можеше да побере всички танцуващи. Там, където двойките се бяха движили като единични разузнавачи, сега имаше цели батальони В залата беше шумно, навсякъде се носеше смях. Тези хора може и да разчитаха, както сподели моят събеседник, на него, за да поддържа настроението им, но по всичко личеше, че се веселяха забележително добре и в негово отсъствие. Аз поспрях и удивено огледах тълпата. Цифрите, които беше цитирал Праут, очевидно бяха погрешни.
— Мисля, казахте, че клуб „Перо и мастило“ има само сто члена.
Секретарят се опитваше да нагласи очилата си. Той имаше почти същата способност като Ъкридж да изпуска пенснето си в моменти на силно вълнение.
— Сто… сто са — заекна той.
— Е, като ги броя отляво надясно, излизат близо седемстотин.
— Не мога да разбера.
— Може би са провели нов избор и са приели неколцина писатели, на които им липсва прозорливост — предположих аз.
В този момент съзрях мис Ъкридж, която вървеше към нас наежена.
— Мистър Праут!
Талантливият млад автор на „Сива мирта“ подскочи конвулсивно.
— Да, мис Ъкридж?
— Кои са всички тези хора?
— Аз… аз не знам — отговори талантливият младеж.
— Не знаете! Ваша работа е да знаете. Вие сте секретарят на клуба. Предлагам да разберете колкото може по-бързо кои са и какво си мислят, че правят тук.
С вид на човек, изпратен против волята му на смъртоносна мисия и уши, обагрени в яркорозово, скастреният секретар се зае храбро със задачата. Край нас минаваше мъж с ведър вид, светли мустаци и вратовръзка и той скочи към него като възпълничък леопард.
— Извинете, сър.
— Е?
— Ще бъдете ли така добър… имате ли нещо против… извинете ме, че питам…
— Какво правите тук? — рязко попита мис Ъкридж, като прекъсна безплодното му запъване с властно нетърпение. — Как се озовахте на този бал?
Човекът доби изненадан вид.
— Кой, аз ли? — каза той. — Дойдох с всички останали.
— Какво искате да кажете с това „всички останали“?
— Членовете на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“.
— Но това е бал с танци на клуб „Перо и мастило“ — с треперлив гласец изхленчи мистър Праут.
— Има някаква грешка — убедено отвърна мъжът. — Някаква глупава грешка. Ето — добави той, като повика с кимване един солиден джентълмен на средна възраст, който се суетеше наоколо, — по-добре да поговорите с нашия почетен секретар. Той трябва да знае. Мистър Бигс, този джентълмен изглежда мисли, че е станала някаква грешка с бала.
Мистър Бигс се спря и изслуша казаното. Погледнат отблизо, той имаше енергичен, непоколебим вид. Човекът определено ми хареса.
— Мога ли да ви представя мистър Чарлтън Праут? — казах аз. — Автор на „Сива мирта“. Мистър Праут — продължих, тъй като това не произведе почти никакво впечатление — е секретарят на клуб „Перо и мастило“.
— А аз съм секретарят на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ — заяви мистър Бигс.
Двамата секретари се изгледаха предпазливо, като две кучета.
— Но какво правите тук? — простена мистър Праут с глас на лек ветрец, полюшващ върховете на дърветата. — Това е частен бал с танци.
— Нищо подобно — решително отсече мистър Бигс. — Аз лично купих билети за всички наши членове.