Подобни случки се отразяват различно на различните хора. В хладните сиви очи на Фредерик, когато погледна през рамо, докато даваше колата на заден ход, се четеше само изпълненото с досада презрение на един супермен към безкрайната глупост на заблудения пролетариат. Аз, от друга страна, бях реагирал с поток от нервни ругатни. А на Ъкридж, както забелязах, когато се поуспокоих, инцидентът беше въздействал върху кавалерските инстинкти. През цялото време, докато се движехме на заден ход, той си мърмореше нещо и изскочи от колата още преди да спрем съвсем, бълвайки извинения.
— Ужасно съжалявам. Можехме да ви убием. Не мога да си простя.
Момичето пък се отнесе към случилото се по съвсем друг начин. То се изкикоти глуповато. Не знам защо, но този безмозъчен смях ме впечатли по-силно от всичко случило се до този момент. Това неуместно веселие се дължеше, естествено, на разстроени нерви. Но аз още от пръв поглед бях получил някакво предубеждение спрямо въпросното същество.
— Надявам се — продължи да дърдори Ъкридж, — че не сте ранена? Кажете ми, че не сте ранена.
Момичето отново се изкикоти. Прииска ми се да отминем и да я забравя.
— Не, никак даже.
— Но сте разстроена, нали?
— Здравата се изтърсих — изкиска се малоумната гъска.
— И аз така си помислих. Боях се, че така е станало. Разстроена. Нервните ви възли треперят. Позволете ми да ви откарам до вас.
— О, няма нужда.
— Настоявам. Определено настоявам!
— Ей — каза с нисък, нетърпящ възражения глас шофьорът Фредерик.
— Е?
— Трябва да продължа към Адингтън.
— Да, да, да — раздразнено заяви Ъкридж, съвсем като феодален владетел, който се възмущава на неканената намеса на свой васал. — Но има достатъчно време да откарам тази дама до дома й. Не виждаш ли, че е разстроена! Къде да ви закараме?
— Ей там, зад ъгъла на другата улица. Балбриган е името на къщата.
— Балбриган, Фредерик, на другата улица — каза Ъкридж с тон, който не търпеше възражения.
Предполагам, че гледката на дъщерята, пристигаща пред входната врата в даймлер, е необичайна на Пийбоди роуд, Клапъм Комън. Едва бяхме спрели, когато Балбриган започна да бълва навън обитателите си на цели взводове. През първите десет секунди на стъпалата отпред се появиха последователно баща, майка, три по-малки сестри и двама братя. Те се стекоха по градинската пътека като огромна вълна.
Ъкридж съвсем се развихри. Той бързо се вживя в ролята на приятел на семейството и пое всичко в свои ръце. След като се запозна с всички, с няколко трогателни слова обясни случилото се, докато аз си седях мълчалив и незначителен в моя ъгъл, а шофьорът Фредерик се взираше в масломера с неразгадаем поглед.
— Нямаше да си простя, мистър Прайс, ако нещо се беше случило с мис Прайс. За щастие, моят шофьор е отличен професионалист и успя да завие точно навреме. Ти прояви невероятно хладнокръвие, Фредерик — щедро го похвали Ъкридж, — невероятно хладнокръвие.
Фредерик продължи да се взира резервирано в масломера.
— Каква хубава кола, мистър Ъкридж! — каза майката на семейството.
— Нали? — небрежно отбеляза Ъкридж. — Да, доста прилична стара машина.
— Вие можете ли да карате? — попита по-малкият от двамата малки братя почтително.
— О, да. Да. Но по принцип използвам Фредерик из града.
— Ще ни удостоите ли с присъствието си вие и вашият приятел на чаша чай? — попита мисис Прайс.
Видях, че Ъкридж се поколеба. Той съвсем скоро беше привършил един отличен обяд, но никога не можеше да устои на предложение за безплатно похапване. В този момент обаче се обади Фредерик.
— Ей! — каза той.
— Е?
— Трябва да продължа към Адингтън — твърдо изрече Фредерик.
Ъкридж се сепна като човек, събуден от сън. Бях сигурен, че беше успял да убеди сам себе си, че колата е негова.
— Разбира се, да. Бях забравил. Трябва да бъда в Адингтън почти незабавно. Обещах да взема няколко приятели, които играят голф там. Някой друг път, а?