Димитър Талев
Крилатата кула
Наскоро след обявяването на „хуриета“ в Македония нашият град се изпълни с американци. Така наричахме ония нашенци, които бяха прекарали по година-две или повече на гурбет в Америка. Те много си приличаха един на друг. Облечени бяха с еднакви тъмносини костюми, носеха еднакви обуща с широки, издути предници, винаги бяха наконтени с лъскави двойни гумени яки и с яркочервени, зелени или сини връзки, изпъстрени с цветчета. Всичко туй е било купувано, види се, от едни и същи магазини за готово облекло по Стилтон, Детройт, Чикаго. И в обноските на американците, и в техния говор имаше нещо, по което си приличаха те — някакъв чужд акцент и чужди, американски думи, които може би случайно се изплъзваха между зъбите им. Когато пък се срещаха по двама-трима, те винаги си приказваха, кажи го, на американски — важно и на висок глас:
— Гут бай. Олрайт. Салама бич.
Същински американци. Така, докато се изпокъсваха американските им дрехи, и те си оставаха такива, каквито си бяхме всички.
Но Йосиф Зарков не беше съвсем като другите наши американци. Той стоя четири години в Америка и си дойде последен по онова време. И не както другите, с ландони или на кираджийски коне, а с мотоциклет. Това беше може би първия мотоциклет в Македония.
Настъпила бе вече есен. Тая година годежите и сватбите в града ни бяха много повече — „хуриет“ беше, а мнозина от американците бяха донесли пълни кемери със злато. Идваха стройници и при по-старата снаха на Йосиф Зарков. Баща му и майка му бяха умрели отдавна, той имаше двама братя, които бяха вече задомени, та сега живееше заедно с по-стария си брат в тяхната бащина къща — малка, сиромашка къща на края на града. На време беше Йосиф, току-що е навършил двайсет и пет години, и хубав беше — тъничък, строен, с руси къдри на високото му чело, с ту трескаво искрящи, ту кротки сини очи. На втория ден след завръщането си той показа вкъщи своето богатство — една голяма купчина златни монети, спечелени с тежък труд в Америка. Снаха му се похвали тук-там и скоро се узна из целия град, че Йосиф Зарков донесъл пълна торба със златни наполеони. Годежниците зачестиха.
— Има време — казваше Йосиф на снаха си. — Друга работа ме чака, по-голяма, по-важна.
Повече не приказваше. Още от малък Йосиф беше мълчалив, затворен. Сега по цели дни стоеше в стаята си над една малка масичка, подпрял глава на двете си ръце или приведен над някакви големи листове хартия, нашарени с чудновати чертежи. Понякога той се развеселяваше, ставаше по-приказлив, но най-често биваше замислен и мрачен, лицето му през такива дни потъмняваше, погледът му ставаше остър и упорит. Това бяха тежки дни за младия момък, ала никой не знаеше що ставаше с него. Често в такива дни той грабваше своя мотоциклет и ние, махленските деца, чувахме още отдалеч пукота на мотора и се спущахме към тяхната улица. Дотичваха деца и от съседните махали — тоя страшен пукот се чуваше едва ли не по целия град. Йосиф се качваше на своята машина, подкарваше надолу по улицата и ние се втурвахме след него с див рев, боси и гологлави, като индианци на пристъп. Из града той се движеше по-бавно. Ала щом излезеше вън, по шосето за Битоля, моторът започваше да ръмжи и да пука страхотно, Йосиф се понасяше с бясна сила напред. След него се вдигаше вихрушка, той сякаш литваше и се изгубваше в облаците. От тия свои разходки младият се връщаше успокоен и отново се затваряше в стаята си.
Дойде пролет. Още през зимата Йосиф купи една нива, която заемаше малкото плато на един гол и каменист рид край града. Но Йосиф не мислеше ни да оре, ни да сее. Доведе майстори-зидари и започна да строи. Издигна четири яки, каменни стени с по едно малко прозорче на всяка стена, а откъм изток отвори широка врата. Когато стените стигнаха на около четири-пет метра височина, той освободи зидарите и доведе дружина дърводелци. Край стените бяха натрупани вече грамада греди и дъски и върху дебелите каменни стени започна бързо да расте четвъртита дървена кула.
Тая необикновена сграда, висока над десет метра, се виждаше от целия град, ала никой не можеше да каже какво беше всъщност — дали къща или хамбар, или пък камбанария. Сградата бе вече привършена отвън, когато Йосиф отиде в Битоля и докара оттам няколко големи сандъка, пълни с железарии, докара и едно желязно колело, голямо колкото софра — дванайсет души да седнат около него. Широката врата на кулата погълна и сандъците, и колелото. После Йосиф отиде при Янче ковача, пошушукаха си с него и на другия ден Янче пренесе цялата си ковачница в кулата. Те и двамата стояха дни наред затворени там, дни наред се чуваха далеч наоколо удари на чукове и звън на наковалня. Янче пазеше добре тайната на Йосифа и на всички даваше един и същ отговор.