Върху черната повърхност на Нещото просветна червена светлинка.
— Знам, че можеш да ни кажеш какво мислят другите машини — продължи Масклин. — Но я опитай да ми кажеш какво мисли един ном, а? Вземи ми прочети мислите, ако смяташ, че си правя майтап. Нали искаш номите да действат интелигентно. Е, в момента аз действам интелигентно. Достатъчно интелигентен съм, че да разбера кога имам нужда от помощ. В момента, значи, имам. А ти можеш да ми помогнеш. И ако не ми помогнеш, тутакси си тръгваме и на мига забравяме, че изобщо си съществувало някога.
Проблесна и втора светлинка. Много мижава.
Масклин се изправи и кимна на другите двама.
— Ясно — каза той. — Да вървим.
Нещото издаде онзи електронен шум, който при номите отговаряше на прочистване на гърлото.
— Как мога да ви помогна?
Ангало се ухили на Гърдър.
Масклин седна.
— Намери Внука Ричард Арнолд (39).
— Ще ми трябва много време.
По повърхността на Нещото приплъзнаха няколко светлинки. После то се обади:
— Установих местонахождението на лице на име Ричард Арнолд, трийсет и деветгодишен. Тъкмо влезе в чакалнята за пътници от първа класа. Чака полет 205 до Маями, Флорида.
— Това ли ти беше многото време? — подхвърли Масклин.
— Триста милисекунди — уточни Нещото. — Много време си е това.
— Освен това мисля, че не разбрах всичко, дето ми го каза.
— Кое точно не разбра?
— Почти всичко — призна си Масклин. — Всичкото след „тъкмо влезе“.
— Някой, който се казва така, се намира тук и чака в една специална стая, за да се качи на голяма сребърна птица, която ще литне в небето и ще го откара до едно място, което се нарича Флорида — търпеливо обясни Нещото.
— За какви големи сребърни птици ми приказваш? — намръщи се Ангало.
— За самолета става въпрос. Саркастично го раздава — обясни Масклин.
— Ами?! И откъде го знае всичкото това? — запита Ангало подозрително.
— Тук е пълно с компютри — обади се Нещото.
— Такива като тебе, а?
Нещото успя някакси да придобие обиден вид.
— Те са много, ама много примитивни — подчерта то. — Ала аз ги разбирам. Ако се напрегна да мисля достатъчно бавно. Те това работят — да знаят кой човек къде се намира.
— Повечето човеци и толкова не вършат — изкоментира Ангало.
— Можеш ли да измислиш как да стигнем при него? — светна лицето на Гърдър.
— Я задръж, я задръж — скастри го Ангало. — Дай да не бързаме толкоз.
— Нали затова сме дошли тук — да го намерим?
— Да! Но какво всъщност можем да направим?
— Ами, естествено, можем да… да… такова де… например ще…
— Дори чакалня не знаем какво е.
— Нещото каза, че било някаква стая, където човеците чакали, за да се качат на този или онзи самолет — обади се Масклин.
Гърдър бодна обвинително с пръст Ангало.
— Страх те е, а? Страх те е, че ако видим Внука Ричард, това ще означава, че Арнолд Брос наистина съществува, а пък ти не си прав! Същият си като баща ти. И той не можеше да понася да не е прав!
— За тебе ме е страх — отвърна Ангало. — Защото ще видиш, че Внукът Ричард е човек и нищо повече. И Арнолд Брос, и той е бил човек и нищо повече. Или пък е бил двама човека и нищо повече. И те са построили Магазина за човеците и за никой друг. А за номите дори не са и подозирали! И недей да намесваш баща ми, ако обичаш.
Върху Нещото се появи малък отвор. Понякога правеше така. Когато отворите бяха запушени, не си личеше къде са, но когато Нещото наистина се заинтересуваше от едно-друго, то се отваряше и изкарваше навън една сребърна чинийка на пръчка, или пък някакви много сложно оплетени тръбички.
Този път изкара мрежичка, закачена на железен прът. Тя започна бавно да се върти.
Масклин вдигна кутийката.
Докато другите двама се препираха, той тихичко попита:
— Знаеш ли къде е онова… чакалнята?
— Знам — отвърна Нещото.
— Ами да вървим тогаз.
Ангало се озърна през рамо.
— Ей, вие там, какво правите?
Масклин не му обърна внимание.
— А знаеш ли с колко време разполагаме, преди Внукът Ричард да тръгне за Флорида?
— Имате около половин час.
Номите живеят десет пъти по-бързо от човеците. По-лесно ще е да видиш мишка, ако профучи край тебе на висока скорост, отколкото ном. Това е една от причините повечето човеци въобще да не са ги виждали. А другата причина е, че човеците обикновено не виждат разни неща, щом решат, че такива неща не съществуват. И тъй като разумните човеци много добре знаят, че не съществува такова чудо като хора, високи половин педя, ако един ном не иска да бъде забелязан, той по всяка вероятност няма да бъде забелязан.