— Билейн. Ник Билейн.
— Добре, Билейн. Искам да съм сигурна. Трябва ми истинския Селин, а не някакъв скапан дубликат. Такива ги има много.
— Да бе.
— Ами, захващай се. Искам най-великият автор на Франция. Чаках твърде дълго.
След това тя стана и излезе. През живота си не съм виждал такъв задник. Това надхвърляше всякаква представа. Надхвърляше всичко. Сега ме оставете на мира. Искам да помисля над това.
3
На другия ден.
Бях отхвърлил ангажимента си да говоря пред Търговската камара на Палм Спрингс.
Валеше. Таванът течеше. Водата се процеждаше и канеше: „пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльока-пльок, пльок, пльок, пльок… “
Сакето ме стопляше. Но какво стопляше то? Една кръгла нула. Ето ме — петдесет и пет годишен, а нямах дори леген да събера капещата вода. Баща ми ме предупреждаваше, че ще свърша изигран на нечия чужда задна веранда в Арканзас. И все още имах време да го сторя. Автобусите на „Грейхаунд“ пътуваха всеки ден. Но автобусите ми докарваха запек, а и в тях винаги имаше по някой хъркащ дърт Юниън Джак с гранясала брада. Може би ще е по-добре да поработя по случая Селин.
Беше ли Селин Селин или беше някой друг? Понякога ми се струваше, че не знам дори кой съм самият аз. Добре, аз съм Ники Билейн. Но да проверим. Някой може да извика: „Хей, Хари! Хари Мартел!“ и аз навярно бих отговорил: „Да, какво има?“ Искам да кажа, че бих могъл да бъда всеки и какво значение има? Какво е едно име?
Животът е странно нещо, нали? Винаги ме избираха последен в бейзболния отбор, защото знаеха, че мога да се возя на онзи кучи син там отвън, чак до Денвър ако искам. Завистливи свраки — ето какво бяха те!
Бях надарен, съм надарен. Понякога се заглеждах в ръцете си и осъзнавах, че от мен можеше да стане велик пианист или нещо подобно. Но какво са свършили ръцете ми? Чесали са ми топките, писали са чекове, завързвали са обувки, дърпали са лостчето на казанчето и т. н. Изгубил съм си ръцете. И мозъка.
Седях си в дъжда.
Телефонът иззвъня. Избърсах го с изтекла неизплатена сметка на „АйАрЕс“ и го вдигнах.
— Ник Билейн — казах. А не бях ли Хари Мартел?
— Обажда се Джон Бартън — се чу отсреща.
— Да, вие сте ме препоръчали, благодаря.
— Наблюдавах ви. Вие имате талант. Малко е необработен, но това му придава чар.
— Радвам се да го чуя. Работата не върви.
— Наблюдавах ви. Ще успеете, само трябва да устоите.
— Да. Е, какво мога да направя за вас, господин Бартън?
— Опитвам се да открия Червеният Врабец.
— Червеният Врабец? Какво по дяволите е това?
— Сигурен съм, че съществува, искам само да го открия и бих искал това да го сторите вие.
— Нещо, което бих могъл да следвам?
— Не, но съм сигурен, че Червеният Врабец е някъде наоколо.
— Този Врабец има ли си име?
— Какво искате да кажете?
— Ами, име. Като Хенри. Или Абнър. Или Селин?
— Не, той е просто Червеният Врабец и знам, че вие можете да го намерите. Вярвам ви.
— Това ще ви струва известна сума, господин Бартън.
— Ако откриете Червеният Врабец ще ви давам по сто долара на месец до края на живота ви.
— Хъм… Слушайте, какво ще кажете да ми дадете цялата сума на куп?
— Не, Ник, ще я пропилееш на надбягванията.
— Добре, господин Бартън, оставете ми телефонния си номер и аз ще се заема със случая.
Бартън ми даде номера и добави:
— Наистина ви вярвам, Билейн.
След това затвори.
Е, работата потръгваше. Но таванът капеше по-лошо от всякога. Отърсих се от няколко дъждовни капки, ударих глътка саке, свих си цигара, запалих я, дръпнах и се задавих със суха кашлица. Сложих си кафявото бомбе, включих телефонния секретар, тръгнах бавно към вратата, отворих я, а там стоеше Маккелви. Той имаше огромен гръден кош и изглеждаше сякаш на раменете си имаше подплънки.
— Наемът ти изтече, отрепко! — изсъска той. — Искам да си разкараш нещастния задник оттук.
Тогава забелязах шкембето му. То беше като мека купчина скапани лайна и аз забих юмрука си дълбоко в него. Лицето на Маккелви се преви напред и аз го посрещнах с коляно. Той падна и се претърколи на една страна. Ужасна гледка. Прекрачих го и му измъкнах портфейла. Снимки на деца в порнографски пози.
Помислих си да го убия. Но само му взех златната „Виза“ карта, ритнах го в задника и хванах асансьора надолу.
Реших да отида пеша до книжарницата на Ред. Когато се движех с колата винаги трябваше да плащам таксите за паркиране, а те бяха по-големи отколкото можех да си позволя.