— Билейн, мисля, че ти си побъркан!
— Хайде, отвори ги!
Гроувърс отвори първия. Хубав дъбов ковчег. Вътре лежеше мъж около тридесет и осем годишен, с гъста червена коса, облечен в евтин костюм.
Обърнах се и погледнах Гроувърс.
— Един от тях е сега в него.
— Как разбра?
— Току-що видях как помръдна!
— Какво?
— Видях го как помръдна!
Пресегнах се и сграбчих човека за врата.
— Хайде, хайде! Излизай оттам! Знам, че си вътре!
Щом разтърсих главата, устата леко се отвори и изплю парченце бял памук.
Отскочих назад.
— ПО ДЯВОЛИТЕ! КАКВО БЕШЕ ТОВА?
Гроувърс тихо изстена.
— Билейн, трудих се цял час да запълня бузите му, за да го направя да изглежда по-пълен и здрав! Сега отново физиономията му се всмука! Трябва да правя всичко наново.
— Съжалявам, не знаех. Но мисля, че сме близо. Отвори другия ковчег! Моля!
— Ти го отвори. Това наистина е отвратително. Не знам защо го позволявам. Трябва да съм откачил.
Отидох и отворих един чамов ковчег. Погледнах. Не можех да откъсна очи. Не можех да повярвам.
— Това някаква шега ли е, Гроувърс? Никой не се шегува така. Хич не е забавно.
В ковчега лежеше моето тяло. Самият ковчег беше тапициран с кадифе, а на лицето ми беше изписана восъчна усмивка. Бях облечен в тъмнокафяв костюм на райета, ръцете ми бяха сплетени на гърдите и държаха бял карамфил.
Обърнах се към Гроувърс.
— Какво по дяволите става тук, сладур? Откъде го взе?
— О, това е господин Андрю Дъглас, той почина неочаквано от сърдечен пристъп. През последните десетилетия беше обществен деец в района.
— Това са глупости, Гроувърс. Вътре лежи моя труп! Моя!
— Глупости — каза Гроувърс. Той се приближи и погледна в ковчега.
— Това е господин Дъглас.
Приближих се и погледнах. Вътре лежеше побелял старец, между седемдесет и осемдесет годишен. Изглеждаше доста добре, бяха сложили руж на бузите му и съвсем леко червило на устните му. Кожата му блестеше сякаш я бяха покрили с восък. Но това не бях аз.
— Джини Нитро ги прави тия работи — казах аз, — тя се ебава с нас.
— Мисля, че доста сте се пообъркали, господин Билейн.
— Млъквай — казах аз.
Трябваше да помисля. Някъде отделните части щяха да паснат. Трябваше да паснат.
Точно в този момент в залата влезе един мъж и застана до вратата.
— Тялото е готово, Хал.
— Благодаря ти, Били. Можеш да си ходиш.
Били Френч се обърна и излезе.
— Боже, Гроувърс, той не си ли мие ръцете?
— Какво искаш да кажеш?
— Видях кръв по ръцете му.
— Глупости.
— Видях кръв.
— Господин Билейн, ще искате ли да погледнете в третия ковчег? Въпреки че той е празен. Един господин си го избра предварително.
Обърнах се и погледнах ковчега.
— Той вътре ли е, Гроувърс?
— Не, господинът е все още жив. Той си го избра предварително. В такива случаи даваме десет процента отстъпка. Ще искате ли един? Имаме чудесен избор.
— Благодаря, Гроувърс, но имам един ангажимент… ще те потърся.
Завъртях се, напуснах стаята, тръгнах надолу по коридора и излязох на чист въздух. Всеки кучи син, който си избира сам ковчега, е от онези копелдаци, дето се преебават сами себе си по шест пъти в седмицата.
Качих се в костенурката, подкарах я и се включих в потока. Някакъв тип е фургон реши, че съм го засякъл. Показа ми среден пръст. Отвърнах му със същото.
Започваше да вали. Вдигнах прозореца от моята страна и щракнах радиото.
25
Взех асансьора до шестия етаж. Името на психиатъра беше Сиймур Дънди. Отворих вратата, чакалнята беше претъпкана с откачени. Някакъв тип четеше обърнат наопаки вестник. По-голямата част от чакащите седяха мълчаливо. Те сякаш дори не дишаха. Тягостно чувство витаеше над стаята. Разписах се на бюрото и седнах. Типът до мен беше обут е една кафява и една черна обувка.
— Здрасти, приятел — каза той.
— Здрасти — отвърнах.
— Можеш ли да ми развалиш един цент? — попита той.
— Не — казах аз, — днес не.
— Може би утре? — продължи той.
— Може би утре — казах аз.
— Но може би утре няма да мога да те намеря — каза тъжно той.
Надявам се, помислих си аз.
Чакахме ли, чакахме. Всички. Не знаят ли психиатрите, че чакането е едно от нещата, които подлудяват човека? Хората цял живот чакат. Чакат да живеят, чакат да умрат. Чакат на опашка, за да си купят тоалетна хартия. Чакат на опашка за пари. И ако нямат никакви пари чакат на още по-дълги опашки. Чакаш да отидеш да си легнеш, после чакаш да се събудиш. Чакаш да се ожениш, след това чакаш да се разведеш. Чакаш да завали, чакаш да спре дъжда. Чакаш, за да ядеш, после чакаш, за да ядеш отново. Чакаш с куп психари пред кабинета на психиатъра и се чудиш дали не си един от тях.