— Е, Еди, спри да мислиш и виж дали можеш да ми приготвиш двойна водка с тоник и малко лимон.
— Нямаме лимон.
— Не, имате. Оттук го виждам.
— Този лимон не е за теб.
— Така ли? А за кого е? За Елизабет Тейлър? Е, ако искаш тази нощ да си спиш в леглото, аз ще си получа лимона. В питието. Пронто.
— Така ли? К’во ще направиш? Кой ще ти помогне?
— Още една дума, пич, и ще имаш проблеми с дишането.
Той стоеше, гледаше ме и се чудеше дали да продължи. Премигна, после разумно се отдалечи и се зае с питието ми. Внимателно го наблюдавах. Нямаше никакви номера. Донесе ми питието.
— Шегувах се, господине, не понасяте ли майтап?
— Зависи как е поднесен.
Еди отново се отдалечи и застана при долния край на бара.
Вдигнах питието и го обърнах на един дъх. Изкарах една банкнота. Взех лимона и го изстисках върху нея. После увих банкнотата около лимона и го търкулнах по бара към бармана. Той спря пред него. Барманът го погледна. Бавно се изправих, раздвижих си малко врата, обърнах се и излязох. Реших да се върна в офиса. Имах работа. Очите ми бяха сини и освен мен никой друг не ме обичаше. Тръгнах като си тананиках любимата си мелодия от „Кармен“.
30
Отключих вратата на офиса, отворих я и я видях — Джини Нитро; тя седеше на бюрото, беше си кръстосала краката и чакаше.
— Билейн, ти, жалък пияницо, как си? — усмихна се тя. Изглеждаше страхотно. Разбирах притесненията на Гроувърс. Но какво значение имаше ако е космически пришълец? От начина, по който изглеждаше, на човек му се приискваше да има повече от този тип около себе си. Но Гроувърс ми беше клиент. Трябваше да я оправя, да я разкарам, да я извадя от играта. Нямах почивка. Вечно бях по следите на някого.
Заобиколих бюрото, стоварих се на стола, хвърлих бомбето си на закачалката, запалих пура и въздъхнах. Джини Нитро си седеше на бюрото и чакаше.
— Щом питаш, Джини, да ти кажа, добре съм.
— Дошла съм да сключа с теб сделка, Билейн.
— По-скоро бих изслушал соната от Скарлати.
— От кога не си бил с жена?
— Има ли значение?
— Да, за теб.
— А ако няма?
— А ако има?
— Да не ми предлагаш тялото си, Джини?
— Може би.
— Какво означава може би? Или го правиш, или не.
— Тялото ми е част от сделката.
— Каква е тя.
Джини скокна от бюрото и започна да се разхожда из стаята. Изглеждаше много добре.
— Билейн — каза тя, без да спре да се движи, — аз съм част от първата вълна на инвазия от космоса. Ние ще завземем земята.
— Защо?
— Аз съм от планетата Зарос. Тя е пренаселена и именно за това ни е нужна Земята.
— Ами тогава защо просто не дойдете? Вие съвсем приличате на хора. Никой не би разбрал.
Джини спря да крачи и ме погледна.
— Ние не изглеждаме така, Билейн. Това, което виждаш, е само един мираж.
Тя се приближи и отново седна на бюрото ми.
— А как изглеждате в действителност? — попитах аз.
— Така — каза тя.
Проблесна пурпурна светлина. Погледнах на бюрото. И там беше това нещо. То беше малко по-голямо от средна по големина змия, само че беше покрито с твърда четина и в центъра му имаше кръгла, влажна очна ябълка с едно око. На главата си то нямаше очи, а само тъничка уста. Наистина беше отвратително. Грабнах телефона, вдигнах го високо и силно го стоварих отгоре му. Не уцелих. Нещото се беше плъзнало на една страна. То запълзя надолу по килима. Спуснах се след него да го размажа с обувка. Отново проблесна пурпурна светлина и се появи Джини.
— Глупак такъв — каза тя, — ти се опита да ме убиеш. Не ме ядосвай или ще те очистя!
Очите й проблясваха.
— Добре, скъпа, добре, само малко се обърках. Съжалявам.
— Добре, да забравим. И така ние сме авангарда изпратен да разузнае дали земята е подходяща за нашето свръхнаселение. Но смятаме, че ще е разумно да привлечем някои от хората към нашата Кауза. Като теб например.
— Защо мен?
— Ти си идеалният тип — наивен, егоцентричен и безхарактерен.
— Ами Гроувърс? Той пък защо? А мъртъвците? Гроувърс за какво ви е?
Джини се засмя.
— Той не ни трябва. Ние просто се приземихме там. Малко се привързах към него, просто лек флирт, занимавка…
— Ами аз? Да не си падаш по мен, скъпа?
— Ти си нужен за Каузата.
Тя се приближи до мен. Бях абсолютно омагьосан. Тялото й беше до моето, притиснахме се един до друг. Прегърнахме се и устните ни се сляха. Езикът й се втурна в устата ми, беше горещ и шаваше като малко змийче.
Отблъснах я.
— Не — казах аз, — съжалявам, не мога!
Тя ме погледна.
— Какво има, Билейн? Да не си твърде стар?