32
Е, за да отпразнувам напредъка си като вероятно най-великият детектив в Ел Ей аз заключих офиса, взех асансьора надолу и излязох на улицата. Тръгнах на юг, стигнах булевард Сънсет и тръгнах по него. Проблемът със Сънсет беше, че наоколо нямаше много барове. Продължих надолу. Накрая стигнах до един бар, долнопробно местенце. Не ми се сядаше на бара. Седнах в едно сепаре. Сервитьорката дойде. Беше с минипола, високи токчета, прозрачна блуза и сутиен с подплънки. Всичко при нея беше прекалено малко: облеклото, светът, мозъкът. Лицето й беше твърдо като стомана. Когато се усмихна, заболя. Заболя и нея, и мене. Не спираше да се усмихва. Усмивката й беше толкова фалшива, че космите по ръцете ми настръхнаха. Отместих поглед.
— Здрасти, сладурче! — каза тя, — к’во ще бъде?
Не поглеждах лицето й. Гледах корема й. Той беше открит. На пъпа й беше залепена червена хартиена розичка. Говорех на розичка.
— Водка и тоник с лимон.
— Разбира се, сладурче!
Тя заситни към бара, като се опитваше да си върти кифлата привлекателно. Не се получаваше.
Изведнъж започнах да се потискам.
Недей, недей, Билейн, казах сам на себе си.
Не се послушах. Всички бяха преебани. Нямаше победители. Победителите бяха само привидни. Всички преследвахме едно голямо нищо. Ден след ден. Оцеляването сякаш беше единствената необходимост. Но това не беше достатъчно. Не и когато лейди Смърт те очакваше. Побърквах се само при мисълта за това.
„Не мисли за това, Билейн!“ — казах си сам.
Пак не се послушах.
Сервитьорката донесе питието ми. Сложих на масата една банкнота. Тя я взе.
— Благодаря, сладурче!
— Чакай — казах, — върни ми рестото.
— Няма ресто.
— Тогава смятай, че бакшишът ти е включен вътре.
Очите й се разтвориха широко. Те бяха празни.
— Абе к’ъв си ти, бе, да не си някакъв шибан каубой?
— Какво е каубой?
— Не знаеш какво е шибан каубой?
— Не.
— Това е някой, който иска да му пуснат гратис.
— Сама ли го измисли?
— Не. Така ги наричат момичетата.
— Кои момичета? Каубойките?
— Господине, да не ви е влязла конска муха в задника или нещо друго?
— Най-вероятно „нещо друго“.
— МЕРИ ЛУ! — разнесе се силен глас. — ТОЗИ ЗАДНИК ДА НЕ ТИ СЪЗДАВА ПРОБЛЕМИ?
Беше барманът, дребен тип с виснали вежди.
— Не се притеснявай, Анди, аз ще се оправя с този задник.
— Тъй ли, Мери Лу — казах аз, — сигурно си се оправила с много задници.
— АБЕ, КУРОБЛИЖЕЦ! — изкрещя тя.
Видях как Висналите Вежди прескочи бара. Добро изпълнение за тип от неговия калибър. Обърнах питието и се изправих да го посрещна. Свих се, избегнах десния му удар и забих коляно в слабините му. Той падна и се претърколи на пода. Ритнах го в задника и излязох на булевард Сънсет.
Късметът ми по баровете все повече и повече започваше да ми изневерява.
33
И тъй, аз се прибрах вкъщи, започнах да пия и така измина останалата част от деня и нощта.
Събудих се към пладне, оправих това, което беше останало, измих си зъбите, избръснах се и се замислих. Не беше чак толкова лошо. Не беше кой знае какво. Облякох се. Сложих едно яйце да се вари. Изпих чаша наполовина пълна с доматен сок, наполовина с бира. Изстудих яйцето под студената вода, обелих го, изядох го и се почувствах готов за действие, какъвто всъщност винаги съм бил.
Вдигнах телефона и се обадих в офиса на Джак Бас. Казах му кой се обажда. Това изглежда не го зарадва много.
— Джак — казах му аз, — спомняш ли си французина, за който ти говорих?
— Да? Какво за него?
— Изкарах го от играта.
— Как?
— Мъртъв е.
— Добре. Той ли беше?
— Е, той имаше връзка с нея.
— Връзка? Какво по дяволите искаш да кажеш с това?
— Не искам да те нараня.
— Опитай, Билейн.
— Слушай, аз се опитвам да прикова задника на Синди. За това ме нае. Нали?
— Не знам защо те наех. Мисля, че това беше грешка.
— Джак, оправих французина. Той е мъртъв.