— И докъде стигнахме?
— Той вече не може да я праска.
— Правил ли го е?
— Джак…
— А ти? Всички тия глупости за „ще й ковна гъза“! Ти да не си някакъв извратен?
— Виж какво, плътно съм по следите на Синди. Трябват ни сигурни доказателства.
— Ами давай тогава!
— Близо сме, Джак. Скоро ще е. Повярвай ми.
— Значи има още някой освен французина?
— Така мисля.
— Така мислиш? Така мислиш? По дяволите, плащам ти добри пари. Изминаха няколко седмици, а всичко, което можеш да ми кажеш е, че има някакъв мъртъв французин и „така мисля“? Въртиш се на едно място! Искам действие! Искам доказателства! Искам да разнищиш тази работа!
— Трябват ми седем дни, Джак.
— Имаш шест.
— Шест дена, Джак.
Телефонът в неговия край замлъкна. После той отново заговори.
— Добре. След час тръгвам за летището. Имам работа на изток. Ще се върна след шест дни.
— Всичко ще бъде готово, сладур.
— Не ме наричай „сладур“. Какви са тия глупости?
— Просто словесен похват…
— Оправи тази бъркотия или ще се видим в ада, копеле такова!
— На мен ли говориш, Джак?
Слушалката замлъкна. Беше ми затворил. Копелето.
Е… време беше да се захвана за работа…
34
И така, бях паркирал на една трета пряка по-надолу от къщата на Бас. Беше следобед, не, беше вечер, около осем часа. Червеният мерцедес на Синди беше на алеята. Надушвах нещо. Нещо щеше да се случи. Усещах го във въздуха. Изгасих си пурата. Взех телефона на колата и се обадих да разбера резултатите от деветото надбягване. Отново бях загубил.
Животът скапваше. Почувствах се потиснат и изтощен. Краката ме боляха.
Синди вероятно гледаше вътре някоя тъпотия по телевизията и кръстосала топлите си крака се смееше на нещо глупаво и тривиално. Тогава се сетих за Джини Нитро и петте й извънземни приятелчета. Те искаха да ме завербуват. Не се продавах. Трябваше да разбия тази банда. Трябваше да има начин. Може би ако успеех да намеря Червеният Врабец той щеше да ми изпее отговора. Да не бях откачил. Всичко това действително ли се случваше?
Взех телефона и се обадих на Джон Бартън. Той вдигна.
— Слушай, Джон, обажда се Билейн. Имам трудности с намирането на Червеният Врабец. Може би ще е по-добре да си намериш друг човек.
— Не, Билейн, аз ти вярвам, ти ще успееш.
— Наистина ли мислиш така?
— Не се съмнявам.
— Е, тогава ще опитам.
— Правилно.
— Ще ти се обадя, ако стигна до нещо.
— Добре. Лека нощ.
Той затвори. Готин тип.
Заех се отново да си запаля пурата. Едва не я изплюх. Синди Бас излизаше от къщата. Тя отиде до колата си и се качи в нея.
Скъпа, скъпа, води ме.
Тя запали, включи светлините и излезе на заден от алеята. Изправи колата и пое на север. Следвах я на около половин пряка разстояние. После тя сви по главното шосе — магистралата Пасифик Коуст, ако трябва да бъда поточен. Пое на юг. Следвах я на около три коли разстояние. Тя премина през едно кръстовище, а на мен ми светна червено. Трябваше да мина. Едва не стана катастрофа. Чух клаксони и някой ме нарече задник. На хората им липсва оригиналност.
Отново я следвах на три коли разстояние. Тя се движеше в дясното платно. Започна да намалява и сви към един мотел. Мотел „Хънидюнс“. Колко сладко. Спря пред номер девет. Аз продължих до номер седем, спрях, изгасих светлините и зачаках.
Тя слезе, тръгна по пътеката, стигна до вратата и почука. Вратата се отвори и на прага се появи някакъв тип. О, Синди!
Мъжът стоеше на светло и аз можех да го разгледам. Изглеждаше добре. Нямам предвид на мен. Но на нея, сигурно. Беше млад. Голобрад, с тънки вежди и дълга коса. Всъщност, стори ми се, че имаше малка плитка. Сещате се за какво говоря. Косата му беше хваната. Истински задник. Те се прегърнаха на вратата. Последва нещо като целувка. Чух Синди да се смее. После тя влезе и вратата се затвори.
Грабнах камерата и тръгнах към офиса. Влязох. Вътре нямаше никой. Имаше малко бюро. Звънец. Натиснах звънеца. Нищо. Натиснах го по-силно, шест пъти поред.
Появи се някакъв дърт пръдльо. Беше бос и носеше дълга нощница и чорап на главата.
— А-ха — казах аз, — приготвили сме се хубавичко да си поспим, а?
— Може и да съм, може и да не съм. Теб какво те засяга?
— Не исках да ви засегна, господине. Трябва ми стая. Имате ли свободна?
— Да не си сводник?
— О, не, господине.
— Да не продаваш наркотици?
— Не, господине.
— По-добре да продаваше. Трябва ми малко кока.
— Продавам библии, господине.