Томи се строполи на пода като Големия каньон и ме погледна.
— Е, Томи — казах аз, — ти ще бъдеш слона, а Маккелви ще бъде твоя водач, разбра ли?
— Ъ? — попита Томи.
Погледнах към Маккелви.
— Хайде! Качвай се! Яхни го!
— Билейн, да не си се побъркал?
— Кой знае? Лудостта е нещо относително. Кой задава критериите?
— Не знам — каза Маккелви.
— Качвай се!
— Добре, добре! Но никога преди, когато е изтичал наем, не съм имал такива проблеми.
— Качвай се бе, задник!
Маккелви се покачи на гърба на Томи. Действително му беше трудно да го обкрачи. Едва не си разчекна задника.
— Добре — казах аз. — Сега, Томи, ти си слонът и ще отнесеш Маккелви на гърба си надолу по коридора и в асансьора. Тръгвай!
Томи запълзя по пода към вратата.
— Билейн каза Маккелви, — ще си платиш за това. Кълна се в космите по пубиса на майка ми!
— Още веднъж ме закачи, Маккелви, и ще направя кура ти на пихтия!
Отворих вратата и Томи изпълзя навън със своя водач.
Той запълзя надолу по коридора и щом мушнах лугера в джоба на сакото си, усетих, че вътре има нещо — смачкан лист хартия. Извадих го. Беше писменият тест за възстановяване правата ми на шофьор. Целият беше надраскан с червено. Бях скъсан.
Хвърлих листа през рамо и последвах приятелчетата си.
Стигнахме до асансьора и аз натиснах бутона.
Стоях и си тананиках част от „Кармен“.
Тогава без всякакъв повод си спомних как преди много време четох за това как са намерили Джими Фокс мъртъв в хотелска стая в някакъв бордей. Всички тези бездомници. Мрат като кучетата.
Асансьорът дойде. Вратата се отвори и аз ритнах Томи в задника. Той пропълзя вътре с Маккелви на гърба. В асансьора имаше трима човека, те стояха и си четяха вестниците.
Продължиха да четат. Асансьорът тръгна надолу.
Тръгнах по стъпалата. Бях петнайсетина килограма горница. Имах нужда.
Преброих сто седемдесет и шест стъпала и вече бях на първия етаж. Спрях пред щанда за пури, купих си една пура и „Дейли Рейсинг Форм“. Чух, че асансьорът идва.
Излязох и тръгнах решително през мъглата. Очите ми бяха сини, обувките стари и никой не ме обичаше. Но ми предстоеше работа.
Аз бях частният детектив Ники Билейн.
5
За нещастие, този следобед завърших на хиподрума, а вечерта се напих. Но времето не беше пропиляно, аз размишлявах и отсявах фактите. Държах положението здраво в ръцете си.
Всеки момент нещата щяха да ми се прояснят. Сигурно.
6
На следващия ден се стегнах и се върнах в офиса. Все пак, какво е един детектив без офис?
Отворих вратата и кой мислите седеше зад бюрото ми? Не Селин. Не и Червеният Врабец. А Маккелви. Той ми пусна една мила, лицемерна усмивчица.
— Добро утро, Билейн, разкарваш ли си ташаците?
— Защо питаш? Да не искаш да им метнеш едно око?
— Не, благодаря.
После той почеса своите и се прозя.
— Е, Ники, момчето ми, наемът ти за следващата година беше предплатен от един тайнствен благодетел.
Лейди Смърт, каза някакъв глас в главата ми, си играе с теб.
— Някой, когото познавам ли? — попитах аз.
— Заклех се в честта на майка си да запазя тайна.
— В честта на майка ти? Тя си е играла с повече пуешки шийки от касапина на ъгъла!
Маккелви се изправи зад бюрото.
— Спокойно — казах му, — или ще те правя инвалид.
— Не обичам да се занасят с майка ми.
— Защо не? Половината град го е правил.
Маккелви заобиколи бюрото и се запъти към мен.
— Ела по-близо — казах аз, — и ще ти завра главата в задника.
Той спря. Когато съм ядосан изглеждам страшен.
— Добре — казах аз, — подскажи ми. Този благодетел… беше жена, нали?
— Да. Да. Никога не съм виждал такава сладурана!
Очите му се изцъклиха, но те винаги са си били такива.
— Хайде, Мак, подскажи, кажи ми нещо повече…
— Не мога. Обещах. Заклех се в честта на майка си.
— О боже — изстенах аз. — Добре, разкарай се от тук, наемът ми е платен.
Маккелви се затътри бавно към вратата. После ме погледна през лявото си рамо.
— Добре — каза той, — но поддържай местенцето чисто и подредено. Никакви купони, никакъв хазарт и никакви мръсотии. Имаш една година.
Той стигна до вратата, отвори я, затвори я и си отиде.
7
Е, върнах се в офиса си.
Време беше да се захвана за работа. Вдигнах телефона и набрах букмейкъра си.
— „Пици за вкъщи — Тони“, на вашите услуги — отговори той.
Представих се с кодовото си име.