Джин си спомни казаното от Майлс-сан, как баща му го пускал да седи при него по време на работни срещи, стига да не вдигал шум и да не пречел. Стисна решително устни и се постара да не изостава.
Два часа по-късно Джин се прозяваше. И се чудеше дали се е случвало Майлс-сан да заспи на някоя от онези срещи. Може би работата на баща му е била по-интересна от това. Тенбъри-сан ги разведе навсякъде — по всички етажи и дори на места, които Джин не беше виждал досега. Разговорите бяха скучни — за финанси, канализация и законови разпоредби. Само възрастните можеха да говорят толкова дълго на такива безинтересни теми. За клонинги и медицински убийства изобщо не стана дума, нито веднъж. Тенбъри-сан не пропусна да се изфука с работилницата, инструментите и хитрите си трикове. Лорд Марк слушаше безизразно, а госпожица Куделка откровено го насърчаваше да дрънка още и още, като задаваше все нови и нови въпроси. Джин вече се чудеше дали да не ги зареже и да се върне в реанимацията. Може майка му и Мина да се бяха събудили. А и започваше да огладнява.
Докато минаваха през подземния паркинг под старата сграда за прием на пациенти, откъм една врата с надпис „Вход забранен“ долетя тропане и приглушени викове. Всички обърнаха глави натам.
— Няма ли да отворите? Явно някой иска да влезе. Или да излезе? — попита госпожица Куделка.
— Да излязат. И не, няма да отворим — каза Рейвън-сенсей. — Затворници са на лорд Воркосиган. Явно са се събудили. Побоях се да им дам по-голяма доза сънотворно след фаст-пентата и махмурлука от зашеметителите.
Лорд Марк разпери ръце.
— Значи не е моя работа. — Не изглеждаше изненадан от факта, че брат му упоява и затваря разни хора. — Кога обаче смята да ги махне оттук? Защото се надявам скоро да вляза във владение.
— Не знам — каза Рейвън-сенсей и вдигна рамене. — Те са парченца от мозайката му. — Тропането продължаваше и той добави: — Така или иначе, ще изчакам Роик да се върне и ще идем да ги приспим. Крайно неприятна двойка са тези двамата.
Джин килна глава и пристъпи към вратата.
— Хей! Ама това е гласът на стария Яни!
— На кого? — попита Рейвън-сенсей, а Тенбъри каза:
— Сигурен ли си?
— Хей, Яни! Ти ли си?
Тропането спря, заменено от треперлив старчески глас:
— Джин? Ти ли си, момче? Отключи вратата и ме пусни!
— Двамата чичковци къде са? — извика в отговор Джин.
— Чух някой да тропа и да вика и дойдох да погледна к’во става — обясни Яни. — От к’ъв зор затварят разни хора тука, а?
Рейвън-сенсей се хвана за главата и стисна зъби.
— Ох, на милорд ревизора това няма да му хареса!
И се наведе към ключалката.
Лорд Марк отстъпи назад и преспокойно извади зашеметител изпод черното си сако. Вместо да се прикрие зад него, госпожица Куделка мина встрани да покрие друг ъгъл, разкърши рамене, тръсна ръце и изобщо придоби неочаквано атлетично излъчване.
Напрегната пауза, после вратата се отвори.
Яни изскочи навън, бълваше ругатни. Изглеждаше още по-раздърпан и кисел от обикновено, на челото му имаше голяма цицина, а около носа му тъмнееше засъхнала кръв.
Рейвън-сенсей надникна в стаята.
— Мамка му! Няма ги.
Все едно беше очаквал да са там.
17.
Роик вкара колата в подземния гараж и при вида на навалицата, събрала се около отворената врата на стаята, където държаха затворниците, Майлс се стегна. Погледът му се стрелна към празното място в дъното на гаража, където до неотдавна беше паркиран бусът на „Нов Египет“… и очите му се ококориха, щом зърнаха изящния рус кок, който стърчеше сред тъмнокосите глави. И без да свежда поглед знаеше кой дребосък стои до собственичката на русия кок и й стига само до рамото.
— Какво става, по дяволите? — възкликна Роик и наби спирачки. — Какво прави тук госпожица Куделка?
— Придружава брат ми, без съмнение. Лично аз бих искал да знам какво, по дяволите, прави тук Марк.
Слязоха и Майлс си проби решително път през зяпачите. Надникна в празната стая, но дори най-страшният му ревизорски поглед не би могъл да върне там Ханс и Оки. Не че държеше да ги връща всъщност… Обърна се и огледа набързо навалицата — Тенбъри и Рейвън, Марк и Карийн, консул Ворлинкин, Джин, който подскачаше до него и изливаше с бързооборотен писклив глас историята на бягството, и накрая Яни, ступан и олюляващ се между яда и разкаянието. Само ступан, за щастие, и ако се съдеше по недоволната му тирада — все още в неведение за близката си среща с двама от местните ангели на смъртта.