Майлс-сан и Роик бяха отвели Лейбер-сенсей в друга стая да поговорят. Сега се върнаха и изненадаха приятно всички с цял куп кутии от кафенето на Аяко. Майлс-сан каза, че храната е подарък от госпожица Карийн, която незнайно как била открила кафенето, уредила била да доставят опакованата храна в комплекса и платила за всичко.
Спретнаха си нещо като пикник в реанимационната зала, а Рейвън-сенсей занесе една кутия на майка им в изолатора, така че, когато дръпна завесата след прегледа, беше почти все едно отново вечерят заедно като семейство. След като се нахрани, майка му изглеждаше по-добре сякаш, реши Джин — вече не седеше така умърлушено в леглото, а и лицето й не беше толкова бледо. Но пък кърито на Аяко си го биваше.
Роик беше много смешен — седеше с кръстосани крака на пода, а Мина го учеше как се яде с пръчици. Майлс-сан се оправяше доста добре със своите — като за галактик де; каза, че се бил упражнявал по време на полета със скоков кораб насам, а и преди му се било налагало да яде с пръчици. А когато се изпусна, че на два пъти е бил на самата Земя, Мина го накара да разкаже за пътуванията си дотам. Майлс-сан й угоди, но историйките му бяха предимно от второто пътуване — за жена му и за градини. За много най-различни градини. За първото си пътуване каза само, че било по работа, че през цялото време бил в някакъв град и че тогава се запознал с брат си — последното прозвуча адски странно на Джин. Консул Ворлинкин подръпна замислено долната си устна, но не зададе никакви въпроси и Майлс-сан не каза нищо повече на тази тема.
Като се консултираше често с инструкциите, Джин нахрани Нефертити. Изглежда, сфинксът можеше да яде някои видове човешка храна, но не и други, които водели до неприятни храносмилателни последствия. За нещастие Айко влезе точно когато сфинксът правеше беля в едно тъмно кьоше, което всъщност беше по вина на Джин, който не бе обърнал достатъчно внимание на тихичките му врясъци „Аки! Пиш!“, с които сфинксът бе придружил опознавателната си обиколка из реанимационната зала. Айко много се ядоса и накара Джин да изчисти, което беше справедливо, но после се заинати, че Нефертити не можела да остане тук за през нощта. Поне Рейвън-сенсей не изглеждаше разстроен от биологическите отпадъци на Нефертити и не взе страна в спора. Накрая Джин обеща да заведе Нефертити в скривалището си на покрива, което задоволи Айко, но после Мина поиска да дойде с него и да му види скривалището.
Междувременно Майлс-сан и Роик се бяха изнесли за срещата си с лорд Марк и Сузе-сан, така че консул Ворлинкин, след като хвърли поглед през стъклото към притеснената им майка, се писа доброволец да се качи с тях, за да им помогне с клетката и да ги наглежда. Майка им го дари с признателна усмивка, така че това, изглежда, също се беше наредило, реши Джин.
Слизаха един след друг по стълбището в края на коридора, когато налетяха на Бавия, една от приятелките на Айко — тичаше нагоре и едва си поемаше дъх.
— Джин! Виждал ли си Айко? Танака-сан я вика на втория етаж за спешна криоподготовка. Някаква бедна старица припаднала в кафетерията. Сринала се като чувал с картофи, така казаха.
— При мама е в реанимационната — каза Джин и посочи нагоре. — Рейвън-сенсей също е там.
Бавия кимна и хукна нагоре.
Ворлинкин я проследи с поглед и попита:
— Не трябва ли да помогнем с нещо?
Джин поклати глава.
— Нее, случва се непрекъснато. Е, не чак непрекъснато, но всяка седмица или две. Танака-сан знае какво да прави.
Ворлинкин не изглеждаше съвсем убеден, но все пак последва Джин в тунелите, като отбеляза:
— Тук е истински лабиринт.
— Да, тунелите минават под всички сгради на комплекса, а някои продължават и под околните улици. Повечето са на четири нива, но има и с по пет и по шест. Трябва да ги знаеш наизуст, иначе като нищо може да се загубиш.
Джин лесно намери познатия маршрут дори след като навлязоха в неосветената част. Ворлинкин извади фенерче, за да виждат къде стъпват. Мина, която дотук беше вървяла сама, благоразумно стисна широкия ръкав на традиционната му дреха. Повървяха още малко в мрака, после се изкачиха пет етажа нагоре и най-сетне стигнаха до вратата на топлообменната кула, която извеждаше към покрива на Джин. Като за възрастен, Ворлинкин не се беше задъхал прекалено, макар да мъкнеше клетката със сфинкса.
Реанимационната зала нямаше прозорци и Джин беше изгубил представа за времето. Сега откри, че е станало доста късно. Въздухът беше студен и влажен, избистрен донякъде от разсеяната светлина на уличните лампи долу, които придаваха на всичко странен кафеникав оттенък. Градските шумове бяха утихнали така, както утихваха чак след полунощ. Заобиколиха кулата на топлообменника и Джин с облекчение видя, че навесът му е в прилично състояние, изпънат и стабилен. Из малкото му скривалище се валяха тъжните останки от скорошното преместване — неща, които не бяха нужни за животинките му или бяха твърде големи, за да се поберат в подемния ван, или просто бяха твърде боклучави и не си струваше да бъдат прибирани. Джин беше взел фенера си онзи ден и сега той събираше прах в консулството, но Ворлинкин услужливо му светеше със своя, докато той показваше на Мина това-онова и й обясняваше как е живял доскоро тук; обяснения, които изпълваха Мина с възхищение и завист, поне ако се съдеше по звуците, които издаваше.