Резето на вратата изстърга, Роик се стресна и стисна ръце в скута си. Вратата се отвори и на прага й застана кльощав млад мъж с права тъмна коса и дръпнати очи, едното потънало в синкавочервен оток. Изгледа с подозрение седналия на дюшека Роик, после влезе с накуцване, спря на крачка от изпънатата верига, остави на пода порционен поднос с готова храна и го бутна към Роик с дълга пръчка — най-вероятно дръжка от метла. Подносът не беше разпечатан. Значи планът не беше да го уморят от глад… или да го отровят? „Не бързай да си правиш изводи.“ Това би казал негова милост. Роик си даде сметка, че е гладен като вълк, но не посегна да придърпа подноса.
— Виждал съм те — каза внезапно. — Във фоайето на хотела. — Отблизо при това. Нещата се бяха случили твърде бързо, за да прецени дали отвличането е работа на аматьори, или на професионалисти, но ако трябваше да гадае, би го определил като нещо средно между двете. Стрелецът, който го беше уцелил със зашеметителя, изглеждаше врял и кипял в такива постановки, но мъжете, които отговаряха за контрола и отвеждането на жертвите, бяха далеч от представата на Роик за стандарт — бил той военен, паравоенен или скаутски дори. Но пък похищението беше масово, следователно не беше замислено конкретно срещу бараярците — факт, който несъмнено би засегнал егото на негова милост, — но Роик не можеше да прецени дали това опростява, или усложнява загадката.
Кльощавият вдигна ръка към отеклото си око, намуси се и направи крачка назад. Явно и той помнеше Роик.
— Кои сте вие бе, хора? — попита гвардеецът. — И защо, по дяволите, ме отвлякохте… ни отвлякохте?
Кльощьото вирна глава и здравото му око засвятка.
— Ние сме Наследниците-освободители на Нова надежда. Защото това поколение — каза той и се фрасна с юмрук в гърдите — най-после прави необходимото да спре жадните за власт корпорации. Станали са толкова тлъсти и корумпирани, че нямаме друг избор освен да изгорим до основи цялата прогнила система и да започнем отначало. Решени сме да отхапем мъртвата ръка на миналото, която ни мачка в прахта!
Роик го зяпаше сащисано. Кльощьото нямаше спиране: продължи да разнищва темата разгорещено, пък било и донякъде тенденциозно. Изглежда, НОНН беше някаква група за политически натиск, която беше зарязала неуспешните си опити да надвие в словесните дебати — и нищо чудно, ако всичките й представители се изразяваха като този, реши Роик — и вместо това беше решила да вдигне мизата, като премине към враждебни действия. Сред пороя от наизустени лозунги и недоволство изплуваха и няколко смислени аргумента, които Роик беше чул по време на конференцията, но същината на тирадата, изглежда, се заключаваше в това, че Кльощьо и съмишлениците му нямаха нито пари, нито късмет, за което били виновни мъртвите, които държали цялата собственост на планетата, и това трябвало да се промени, за да има повече за живите. Изглежда, Кльощьо не правеше съществена разлика между корпорациите и техните замразени клиенти. Роик се въздържа да изтъкне на глас, че богатството на Кибу-дайни се управлява от живи хора от името на мъртви хора и че дори първите да бъдат сменени с други живи, едва ли някой би възложил тази задача точно на НОНН.
— Изгорете мъртвите! — завърши Кльощьо така, както други биха казали „амин“ в края на молитвата си преди лягане.
Изгорете, погребете, замразете — Роик не виждаше особена разлика освен в загубата на органични вещества, подлежащи на рециклиране.
— Но какво общо има това с нас? — удари го на молба той. — Ние не сме гласоподаватели. Другата седмица си тръгваме. Откуп ли ще искате?
Кльощьо тръсна горделиво глава.
— Не! Но ще направим необходимото цялата възлена връзка да научи за несправедливостта, страданието и кражбата, които царуват на Кибу! Никой — нито вие, галактиците, нито самодоволните старчоци на щат в корпорациите, тези тлъсти овце, които нямат други мечти и стремежи освен да легнат в свое собствено чекмедже за замразено месо; нито нашето собствено потиснато поколение по цялата планета… никой не ще остане в неведение, слепите ще прогледнат, глухите ще чуят!
— Аха — каза Роик и кимна. — С други думи, искате публичност. — Лично той би предпочел да искаха откуп. Негова милост можеше да го уреди за нула време веднага щом му позволят да се свърже с бараярския консул тук, а след това несъмнено щеше да измисли и някакъв хитър план да си върне парите. Само че Роик още не беше чувал за маргинална политическа групировка, която да откаже пари в брой. — Или откуп все пак? — попита предпазливо. — Или дори награда…?