За цялото време, откакто негова милост играеше на котка и мишка с мошениците от „Нов Египет“, Роик за пръв път виждаше основния враг лице в лице. Е, ако не броим няколкото видснимки по мрежата. Досега бойните действия се водеха от разстояние, почти като при космическа битка. Или като при някаква мутирала форма на шах, където правилата се променят след всеки два хода. Страховитият баща на негова милост, бивш космически адмирал, сигурно би се чувствал в свои води, а негова милост дори не би се замислил, но на Роик всичко това му изглеждаше странно, безкръвно и някак отдалечено, макар че за безкръвната част беше дълбоко благодарен.
А после се замисли как ли са изглеждали отстрани хаотичните действия на негова милост, появили се от нищото и преобърнали надолу с главата иначе подредената схема на тези корпоративни шефчета. Мисъл, достойна да извика усмивка върху лицето на всеки, който познаваше стихийния потенциал на негова милост… усмивка, която накара Лейбер да се дръпне неспокойно назад.
С периферното си зрение Роик видя автомобили с примигващи лампи да завиват по улицата; щяха да минат през портата след броени секунди.
— Смеси се с навалицата и ме чакай при вратата отзад — каза той на Лейбер и последва собствените си инструкции. Смесването с тази тълпа се оказа нелесно, защото Роик беше с една глава по-висок и с половин столетие по-млад от всички наоколо. Но пък се случваха толкова други интересни неща, че никой не му обърна внимание.
Лейбер пристигна няколко секунди след него и задъхано попита:
— Това ли беше?
Роик кимна.
— Негова милост ще има грижа за останалото. Фазата на зашеметителите приключи. — Роик си позволи миг на скромно задоволство по повод добре свършената работа. — Оттук нататък ще се сражават с думи. А думите не са по моята част. — След кратко замисляне добави: — Слава богу.
Джин отвори очи, примигна и откри, че гледа към някакъв таван… таванът на реанимационната зала, реши той след бърз оглед. Вдигна ръка да опипа лицето си, което го гъделичкаше малко, стисна пробно клепачи няколко пъти и с изненада установи, че не се чувства зле, нито е особено замаян. Е, не се чувстваше и особено добре. Беше му малко гадно всъщност. Изглежда, го бяха сложили да легне на една от тесните маси в реанимационната, но без чаршаф — напуканата стара пластмаса боцкаше неприятно кожата му.
— Джин, добре ли си?
Той се надигна на лакът. Майка му беше опряла ръце на масата и го гледаше разтревожено. Пак беше с филтрираща маска, а халатът й беше стегнат здраво на кръста.
— Май да. — Прокара отново ръка по лицето си, после разтърка главата си там, където кожата още го болеше от хватката на Ханс.
Мина застана до майка си, изгледа го с неприкрит интерес и заяви:
— Гвардеец Роик те застреля. Никога не бях виждала да застрелват човек наистина.
Същото важеше и за Джин. Адски странно беше да те прострелят. За пръв път се запита какво ли му е било на Майлс-сан, когато са го простреляли с иглената граната. Е, сигурно е било много по-страшно от това да те прострелят с обикновен зашеметител, разбира се, но онзи особен момент, докато гледаше неумолимото лице на гвардеец Роик, и чувството, че е напълно безпомощен и тотално закъснял, и че светът му е на път да свърши заради хора, над които той няма и не би могъл да има контрол… Джин смръщи вежди. Адски гадно чувство, да.
— Не е счупена — долетя гласът на Рейвън-сенсей, а после и гласът на Ворлинкин:
— На мен пък ми изглежда счупена.
Джин обърна глава към гласовете. Ворлинкин седеше на високата маса и краката му висяха във въздуха. Горната му дреха с широките ръкави беше метната настрани, туниката — също, а ръкавите на ризата му бяха навити. Рейвън-сенсей стоеше пред него и опипваше лявата му ръка, а Ворлинкин го гледаше намръщено, готов всеки момент да я дръпне.
Лицето му беше почистено и от драскотините на Нефертити бяха останали само три тънки червени линийки под лъскав слой течен бинт. Яката на ризата му обаче беше пропита със засъхваща кръв, кървави пръски имаше и по дрехите му. „Лоша Нефертити“, помисли Джин малко виновно.
— Ще ти останат няколко великолепни синини обаче — продължи Рейвън-сенсей.
— Удар с лост, нормално. Извадих късмет, че не ми смазаха главата.
— Ворлинкин-сан открил още нинджи — информира го Мина поверително. — Сбил се с тях и ги победил.
Ворлинкин обърна глава към тях и се усмихна жално на Мина.
— За мой късмет не бяха нинджи. Просто двама побойници, взети назаем от местната организация на НОНН. Сигурно са видели възможност най-после да приведат лозунгите си в действие.
— Мислех, че всички са били арестувани след похищенията по време на криоконференцията — каза Рейвън-сенсей.