Кльощьо го изгледа презрително, но кой знае, след време семето можеше и да даде плод. Роик си имаше по-неотложни тревоги.
— Лорд Воркосиган… аз работя за него, няма начин да го сбърка човек, щото главата му стига някъде до твоите рамене, носи бастунче и говори бързо. Той тук ли е?
Празният поглед преструвка ли беше? Роик не можа да прецени.
— Защото ако е тук — продължи с растящо притеснение Роик, — трябва да ни сложите в една стая. Аз съм му личният медтехник и той има нужда от мен. От време на време получава ужасни пристъпи. Той е много важен човек на Бараяр, лорд и вор. Ще платят много пари, за да си го върнат жив и здрав. Но ако умре, докато е при вас, представа си нямате какво ще ви се стовари на главата. — Роик се чудеше дали постъпва разумно, като подхваща тази тема. Ако беше тук, негова милост явно беше решил да скрие истинската си самоличност, а с приказките си за баснословен откуп Роик можеше да провали плановете му.
Пристъпите, от които страдаше лорд Воркосиган след криосъживяването си, траеха само минута-две, но пък бяха страшна гледка — негова милост падаше като подкосен, подбелваше очи и се мяташе в конвулсии, а после се събуждаше адски кисел. Пристъпите не застрашаваха живота му, поне откакто лейди Воркосиган го беше накарала да обещае, че никога и при никакви обстоятелства няма да управлява сам превозно средство, било то наземна кола, въздушна кола, леколет, совалка или каквото и да било друго. Стигнали бяха до компромис по отношение на конете и велосипедите, стига милорд да си слага каска. Негова милост мразеше каските, но въпреки това спазваше обещанието си.
Нямаше нужда Кльощьо да знае всички подробности, така че Роик изложи само медицинските факти, като поукраси малко тук-там, докато не видя в очите му признаци на колебание. Накрая Кльощьо отстъпи и каза:
— Добре де! Ще проверя. — А после направи нещо, което не би направил никой професионалист. Добави: — Но не съм виждал тук човек, който да отговаря на това описание.
Тръгна си и остави Роик насаме с мислите му. „Ясно. Този само изпълнява заповеди, не ги издава.“ С такива като Кльощьо Роик често си беше имал работа на младини като уличен патрул в Хасадар, столицата на окръг Воркосиган — нещастници, на които никой разумен човек не би поверил грижата за нещо по-сложно от съдомиялна, но които бяха твърдо убедени, че някой друг е виновен за всичките им неприятности, както неведнъж му бяха обяснявали надълго, нашироко и често нечленоразделно, докато ги мъкнеше към ареста, където да си отспят след поредния запой или сбиване. Но това не означаваше, че са безвредни, особено ако попаднеха в непривична ситуация, която да ги изкара от равновесие, а при такива хора дори дребните неприятности често имаха този ефект.
Колкото до неприятностите на самия Роик, те никак не изглеждаха дребни. Плановете на Наследниците-освободители включваха ли избиване на похитените един по един, докато исканията им не бъдат изпълнени? „Нашите откачени маргинали на Бараяр със сигурност биха го направили“ — помисли си с известна гордост. Засега обаче операцията оставаше необичайно безкръвна — зашеметители и приспивателни, а не иглени пистолети и невропаралитичен газ. Само дано негова милост се беше измъкнал.
Защото ако негова милост се споминеше, докато Роик отговаря за охраната му, то на Роик не би му останало друго освен да прати доклад по обезопасено комтабло и да си пререже гърлото собственоръчно. Смъртта беше за предпочитане пред това да го съобщи лично на определени хора. Представи си лицата на граф и графиня Воркосиган и на лейди Екатерин, когато им съобщава новината. На командир Пим и на Аури. Представи си Саша и малката Хелен, петгодишни — щеше да трябва да коленичи, за да ги погледне в очите… „Къде е татко, Роик?“
Не разполагаше с подходящ режещ предмет. Чувал беше за затворници, които си гълтали езика и така се задушавали до смърт — изви своя назад за опит, — но при него едва ли щеше да се получи. Можеше да пробва със стената. Зидарията явно беше добра предвид проклетия болт, който не помръдваше и на милиметър. Ако се засилеше, дали щеше да се фрасне достатъчно силно в стената, че да си счупи дебелия врат?
Нямаше нужда да избързва, но нищо не пречеше да го има предвид. Негова милост все повтаряше, че човек трябвало да се нахрани добре, преди да взема решения на живот и смърт, а и нейна милост май го беше споменала веднъж. Роик въздъхна и се пресегна да вземе подноса с порциона.