С крайна неохота Майлс протегна ръка и плъзна пръсти по познатия релеф на стелажите с криочекмеджета. Само дето тези не бяха опразнени и изоставени, а активни — поне част от тях. Явно изолацията беше добра, защото отвън чекмеджетата бяха със стайна температура — с други думи, нямаше опасност пръстите му да залепнат към мразовитата повърхност и ледът бавно, но сигурно да го приклещи в смъртоносната си прегръдка. Въпреки това дръпна ръката си и продължи напред, ориентирайки се по зловещата светлинка на фенерчето.
Наби спирачки, когато в дъното на коридора се отвори поредната врата. Блясъкът на обикновено стайно осветление го заслепи за миг и създаде нещо като ореол около рошавата глава на мъжа, който за щастие не се обърна. Вратата се затвори и мракът отново погълна Майлс. След малко очите му се нагодиха и неравномерните зелени светлинки разпръснаха донякъде тъмнината — поне дотолкова, че да различава мъртвешкия цвят на ръкавите си.
Очаквал бе да открие помпена станция или електрически трансформатори. Вместо това беше открил най-голямата тайна на това място — работещи криокамери. С което част от загадките намериха отговора си.
Сузе и компания управляваха тайна криокорпорация. Не… криокооператив по-скоро. И освен ако Майлс не грешеше драматично в предположенията си, дейността им беше нелицензирана, нерегламентирана и безотчетна. Нелегална във всяко едно отношение.
Кибу-дайни… цяла планета, обсебена от идеята за отложената смърт, до такава степен, че дори бездомниците намираха начин да си откраднат малко надежда.
Което си беше значително постижение на фона на кашоните, в които живееха и умираха другопланетните бездомници. Майлс се изсмя наум. „А си мислех, че аз съм спец по безумни рискове…“ Как, по дяволите, бяха успели Сузе и помагачите й да си присвоят цял криокомплекс след като дейността му е била официално преустановена, а клиентите — преместени в ярко осветените пирамиди на елегантния нов Криополис западно от града? Ето тази история Майлс умираше да чуе.
„Лош подбор на изразни средства, милорд ревизор.“
Не всички криочекмеждета в коридора бяха активни — всъщност в зелено светеха по-малко от една трета. Със сигурност имаше и други коридори. Предостатъчно място за нови клиенти. А — понеже така работеше мозъкът му — колко лесно би било да убиеш човек с помощта на криочекмедже! „Тука има, тука нема“ в кибуански вариант — едно живо тяло, скрито сред стотици мъртви. Жертвата би се задушила до смърт в уплътнената черна кутия много преди тъканите да замръзнат и никой не би се сетил къде да я търси. А и да я намерят, вече ще е късно.
„Нищо ново, що се отнася до мен.“
Интересно колко много не му помогна тази мисъл.
Пристъпи към вратата в дъното, вдигна ръка към хладната метална повърхност и постоя така. После сви пръсти и почука.
Изскърцване на стол. Вратата се открехна и обраслото лице надникна през пролуката.
— Да?
— Тенбъри-сан?
— Само Тенбъри. Какво искаш?
— Да ви задам няколко въпроса, ако може.
Тъмните очи под провисналите вежди се присвиха.
— Със Сузе говори ли?
— Джин ме заведе при нея тази сутрин, да.
Тенбъри нацупи устни сред гъсталака на брадата си.
— О. Добре тогава.
Вратата се отвори широко.
Майлс не си направи труда да поправи погрешното заключение, че разговорът му със Сузе е бил равносилен на пропуск за това тайно общество, а побърза да прекрачи прага.
Стаята беше отчасти офис, отчасти контролна зала за поддържащата система на криокамерите и отчасти жилищно помещение, поне ако се съдеше по дюшека с омачкани чаршафи до едната стена и купчините лични вещи. Отворена врата водеше към съседно помещение, нещо като работилница — Майлс зърна работни тезгяси и рафтове с инструменти в сенките. Имаше само един стол, което наведе Майлс на мисълта, че в сравнение със Сузе Тенбъри е истински отшелник, но уредникът покани любезно госта си да седне на стола, а самият той се облегна на едно контролно табло. Майлс би предпочел обратното — така вратът му не би се схванал от гледане нагоре, а и късите му крака не биха се клатили глуповато на педя от пода. Но домакинът беше проявил любезност, а Майлс държеше да запазят колкото се може по-дълго този тон, така че се намърда на стола, вдигна глава да погледне уредника и дори се усмихна.
Тенбъри килна глава настрани и повтори почти дословно въпроса на готвачката: