Някой стисна него за рамото и той подскочи. Ако беше подобаващо снаряжен, сигурно и той би ухапал ръката на натрапника, но по липса на остри зъбки само се завъртя и погледна нагоре. Право в лицето на най-ужасния си кошмар.
Кестенява коса, приятна усмивка и синята униформа на общинската полиция. Не просто служител от охраната на подземната железница — техните униформи бяха зелени. Не, тази беше истинска полицайка, като онези, които бяха дошли да отведат майка му.
— Как се казваш, дете? — Гласът беше дружелюбен на повърхността и стоманен отдолу.
Джин зяпна насреща й.
— Джин… — А, не, това нямаше да свърши работа. Страх го беше да лъже възрастни, но все пак успя да го направи: — Джин, ъъ, Ворксон.
Полицайката примигна.
— Що за име е това?
— Баща ми беше галактик. Той почина — побърза да добави Джин. Което си беше наполовина вярно, между другото. За погребението не искаше и да си спомня.
— Майка ти знае ли, че се разхождаш сам в центъра? Защо не си на училище?
— Ами… прати ме да свърша нещо.
— Хайде да й се обадим тогава.
Джин протегна напред кльощавите си китки. Стомахът му се беше вързал на леден възел.
— Нямам комуникатор, мадам.
— Нищо. Ще дойдеш с мен в охранителния павилион и ще й се обадим оттам.
— Не! — Изпаднал в паника, Джин направи опит да се измъкне. Ала незнайно как полицайката беше извила болезнено ръката му зад гърба. Ризата се измъкна от панталоните му и тежкият плик падна с плясък на плочките. — Не, пусни ме! — Посегна да вземе плика, но полицайката го изпревари: без да пуска ръката му, взе писмото и го заоглежда намръщено.
После промърмори в комуникатора си:
— Код шест, Дан. Първо ниво.
След броени секунди се появи още един полицай.
— Какво има, Мичико? Хванала си поредния невръстен джебчия?
— Не съм сигурна. Може да е избягал от къщи. Така или иначе, този млад господин трябва да дойде с нас и да се обади на майка си. И да му проверим самоличността, мисля.
— Нищо работа.
Мъжът го хвана за другата ръка и Джин безпомощно тръгна с тях. Готов беше да побегне при първа възможност, но двамата го държаха здраво.
Охранителният павилион имаше големи стъклени прозорци с изглед към галерията. Вътре беше хладно, а когато вратата се затвори, настана пълна тишина, което при други обстоятелства би се харесало на Джин, но не и сега. Имаше много монитори, всичките включени, и Джин осъзна, че някои от тях предават в реално време лицата на хората, които се качват и слизат с ескалаторите. Покрай шума, навалицата и хаоса Джин не беше забелязал камерите преди. Жената го сложи да седне на един въртящ се стол. Краката му не стигаха пода.
Широкоплещестият мъж — Дан — взе светлинна писалка.
— Дай да ти видя очите, дете.
Сканиране на ретината? Червен проблясък. Джин стисна силно очи, а за всеки случай скри лице в шепи. Но беше късно, уви. Чу как мъжът сяда пред комтаблото си.
— Уплашен е, Дан — каза жената. Джин надникна през пръсти и я видя как разглежда плика, обръща го и го опипва като подарък за рожден ден. — Дали причината не се крие в този плик?
Комтаблото изпиука.
— Аха. Имаме съвпадение. Бързо стана. — Полицай Дан вдигна очи и попита: — Джин Сато ли ти е името?
— Не!
— Според системата е обявен за издирване преди повече от година.
Без да пуска ръката на Джин, жената се обърна и погледна холоекрана.
— Мили Боже! Колко ли ще се зарадва семейството му, когато им съобщим, че сме го намерили!
— Не, няма да се зарадват! Пуснете ме!
— Къде си се крил цяла година, синко? — попита загрижено полицай Дан.
— И какво е това? — попита Мичико и размаха плика с писмото.
— Не е за вас! Върнете ми го!
— Какво толкова има вътре?
— Просто писмо. Много… много лично писмо. Трябва да го занеса. За… за едни хора.
И двамата полицаи застинаха.
— Какви хора? — попита Мичико.
— Просто… хора.
— Приятели? Роднини?
В света на Джин роднините не бяха хубаво нещо.
— Не. Днес ги видях за пръв път.
— Къде ги видя?
Джин стисна устни.
— Няма адрес. Нито пощенско клеймо. Следователно няма и законова пречка да надникнем, нали? — каза Дан.