Бункерът, от който се беше измъкнал, се издигаше само на два етажа над земята, но срещу него имаше друга, по-висока сграда. Не се виждаше врата, нито прозорци на приземното ниво, но на горните етажи тъмни стъкла лъщяха в сребристи отсенки на разсеяната светлина. Не бяха счупени или нещо такова, но излъчваха празнота и запуснатост като очите на изоставена жена. Изглежда, беше попаднал в индустриален район — не се виждаха къщи, нито магазини. Нямаше осветление, нито охранително, нито друго. Складове или изоставена фабрика? Излезе студен вятър и подгони найлонова опаковка по напукания плочник — изглеждаше по-веществена от всички виещи ангели на света. Или в неговата глава. „Все едно.“
Изглежда, все още се намираше в столицата на териториалната префектура — Нортбридж или Китахаши, защото всяко населено място на тази планета си имаше по две взаимозаменяеми имена, без съмнение с цел туристите да се объркат съвсем. Не би могъл да се озове в друг застроен район с такива размери, без да е изминал повече от сто километра по права линия под земята, и макар че стоте километра изглеждаха напълно вероятни предвид състоянието на краката му, за права линия на придвижване не можеше и да се говори. По-вероятно беше да се е озовал близо до началната си точка в центъра на града, но като цяло — едва ли.
Като опипваше с ръка грапавата мазилка на стената, отчасти за опора и отчасти по придобит вече почти суеверен навик, Майлс зави надясно и тръгна по алеята към първата пресечка. Плочникът беше студен. Похитителите му бяха свалили обувките още в началото на схватката, чорапите му бяха станали на парцали, а същото навярно важеше и за кожата на стъпалата му, но краката му бяха толкова безчувствени, че не регистрираха болка.
Ръката му се плъзна по избелели графити — надпис, положен с червен спрей, а по-късно изтрит нескопосано. „Изгорете мъртвите.“ Не за пръв път виждаше този призив, откакто бе кацнал на планетата: първо на стената на един подлез по пътя от космодрума — екип по поддръжка на чистотата се опитваше да го заличи; и на няколко пъти в сервизните тунели, където туристите не ходеха. На Бараяр хората горяха приношения в памет на мъртвите, но тук май ставаше въпрос за друго. Мистериозният лозунг беше заемал едно от челните места в списъка му с въпросителни, които да проучи по-подробно, а после всичко се беше объркало… вчера? Тази сутрин?
Свърна под прав ъгъл в друга неосветена улица или служебен път с ръждясала телена ограда от едната страна, направи няколко крачки и спря разколебан. В сгъстяващия се здрач и сред дъжда от ангелчета две фигури вървяха рамо до рамо. Майлс примигна няколко пъти с надежда да различи по-ясно силуетите им. И веднага съжали, че си е направил труда.
Този отдясно беше таукитски гущер, висок — или по-скоро нисък — колкото Майлс. Кожата му се гънеше на вълнички от пъстроцветни люспи — кафеникави, жълти, черни, мръснобели около врата и надолу по корема, но вместо да се придвижва с жабешки подскоци, съществото ходеше изправено, което си беше улика. Клекнали, истинските таукитски гущери стигаха до кръста на Майлс, така че този екземпляр не беше прекалено висок за вида си. Затова пък носеше торби в двете си ръце, а това определено беше в разрез с привичките на гущерите от Тау Кит.
По-високият му спътник… ами… Двуметровата маслена буболечка категорично беше създание от кошмарите на Майлс и от ничии други. Наглед като гигантска хлебарка, но с пулсиращ белезникав корем, прибрани хитинови криле в кафяв цвят и поклащаща се глава. Придвижваше се на два пръчкоподобни задни крака и също като гущера държеше платнени торби в предните си щипки. Средният чифт крачка ту се появяваше, ту изчезваше, сякаш болният мозък на Майлс не може да реши имат ли място в тази едромащабна проекция на до болка познатите му гадинки, или не.
Когато двамата се приближиха и забавиха стъпка, вперили очи в него, Майлс се подпря на стената и пробва с едно предпазливо:
— Здравейте?
Маслената буболечка обърна глава към него, измери го с поглед и посъветва по-ниския си спътник:
— Не го доближавай, Джин. Пиянде нек’во или наркоманче, като гледам. Виж му очите само. — Мандибулите на долната челюст и сетивните пипалца потрепваха при всяка дума, а гласът на буболечката звучеше старчески и войнствено.
Майлс би могъл да обясни, че макар понастоящем действително да е дрогиран, принципно не е пристрастен към никакви наркотици, но нямаше нито силите, нито желанието да си прави труда. Вместо това изкриви лице в широка дружелюбна усмивка. Привиденията се дръпнаха назад.