— Не сме го виждали тук. Нещо при вас?
Пауза, която се проточи подозрително.
— Не сме съвсем сигурни.
Това пък какво означаваше, по дяволите?
— Когато те освободят, яви се по най-бързия начин в консулството — продължи Ворлинкин. — Да пратя ли Йоханес в полицията?
Роик се почеса по главата.
— Щом негова милост не е тук, няма смисъл да вдигаме излишен шум. Ще се върна с другите.
— Ами аз? — попита Рейвън, неясно дали с негодувание, или развеселено.
— Този кой е? — попита остро Ворлинкин.
— Доктор Дърона. Познат на негова милост от Ескобар и делегат на конференцията — отговори Роик.
Рейвън се наведе услужливо напред в обсега на предавателя и се усмихна мило. Ворлинкин го гледаше намръщено.
— Негова милост би искал той да е… — „в безопасност“ изглеждаше една идея прибързано, — да е с мен — обясни Роик.
Ворлинкин каза хладно:
— Между другото, ако бяхте малко по-открити, щяхте значително да улесните нашата работа, така че да сме ви от полза.
Намекът за горчивина в тона на консула успокои Роик повече, отколкото Ворлинкин би могъл да си представи, защото подсказваше, че двамата с лейтенанта наистина са си имали работа с негова милост след отвличането, работа, за която консулът предпочиташе да не споменава по необезопасения канал.
— Да, сър — каза с разбиране Роик и прекъсна връзката.
— И сега какво? — попита Рейвън. — Ще си седим тук и ще чакаме сирените?
— Надявам се да няма сирени — каза Роик. — Най-добре ще направят, ако се спуснат и подсигурят заложниците без много шум.
След дълга пауза Рейвън каза:
— Освободителите не даваха признаци, че смятат да ни убият. А само да ни приобщят към каузата си.
— Паниката е лош съветник.
Рейвън въздъхна.
— Защо не покажеш малко оптимизъм за разнообразие? А?
Седяха пред индикаторните светлинки като пред лагерен огън и чакаха в мрака.
Майлс дръпна портичката от ковано желязо на консулството, установи, че е заключена, и впери уморен поглед над нея. Хубава предна градинка и спретната къща в дъното, засенчена от помпозните си съседи, но иначе в много добро състояние. Бивше слугинско общежитие може би? Кибу-дайни нямаше стратегическо значение и следователно нямаше причина Империята да харчи много пари тук — системата беше един вид задънена улица по отношение на скоковите проходи, намираше се от другата страна на Ескобар и беше далеч извън бараярската сфера на влияние. Консулството съществуваше най-вече за да улеснява редките бараярски и комарски търговски начинания по пътя им през лабиринта на местните законови разпоредби, да помага на всеки гражданин на Империята, закъсал на местна почва, да насочва и дискретно да проучва още по-редките кибуанци, решили да посетят някой от световете на Бараярската империя. Появата на Майлс сигурно беше най-вълнуващото събитие тук за последните години. „Да, и ще става все по-вълнуващо.“
Предутринният студ беше влажен и всепроникващ, краката му се бяха схванали, а гърбът го болеше. Той въздъхна и се прехвърли тромаво през портичката, взе бастуна, мина по късата алея и натисна звънеца.
Осветлението на верандата и в коридора се включи. През стъкленото прозорче надникна нечие лице и вратата се открехна. Млад мъж, когото Майлс не познаваше, каза с кибуански акцент:
— Сър, ще трябва да се върнете в работно време. Отваряме чак след два…
Майлс пъхна бастуна си в пролуката, натисна да я разшири, мушна глава и нахлу през прага.
— Сър…
Единствено появата на консул Ворлинкин спаси служителя от пряко попадение на ревизорски бяс. Консулът се приближи с бързи стъпки от дъното на коридора и каза:
— Какво има, Юичи?… О, боже! Лорд Воркосиган!
Демонстрирайки светкавична съобразителност и силен инстинкт за самосъхранение, Юичи побърза да се оттегли.
Ворлинкин, висок и слаб, беше облечен по домашному с панталони, риза и меки чехли, очите му бяха кървясали, а в ръката си стискаше голяма чаша с гореща напитка, чиято пара изпълваше коридора с мекия аромат на зелен чай. Миризмата до такава степен превзе вниманието на Майлс, че той едва не пропусна момента за отрепетираната си първа реплика въпреки изобилието от часове през нощта, в които да я репетира.
— Ворлинкин, какво си направил с моя куриер, мътните те взели?
Гърбът на консула се изпъна като по команда, което разкри наличието на военна служба в някой от ранните етапи на кариерата му. Частично облекчение — само частично обаче — светна в сините му очи.
— Мога да отговоря на този въпрос! Милорд.
— Значи Джин е стигнал дотук?
— Тъй вярно, сър!
Значи проблемът бе възникнал на връщане. Лошо… Майлс беше изчакал до полунощ, едва удържайки тревогата си, после убеди Айко да го замести в грижата за животинките и взе нещата в свои ръце… или крака. Часовете, докато стигне незабелязано дотук, с нищо не подобриха настроението му. Нито те, нито дъждът.