Което беше леко встрани от „без да го проследявате по обратния път“, както изрично беше написал в съобщението си Майлс, но точно сега нямаше смисъл да се заяжда за подробности. В крайна сметка важни бяха резултатите.
— Рано вечерта вчера пликът спря да се движи — по наша преценка в стаята за веществени доказателства в централното полицейско управление на Нортбридж. Е, в сградата на управлението поне. Момчето Джин, след кратък престой в полицията, е било отведено в детски център за временно настаняване и е прекарало там нощта. Въз основа на тази информация лейтенант Йоханес получи достъп до публичните регистри на арестите от вчерашния ден и по пътя на изключването успя да идентифицира момчето. Пълното му име е Джин Сато. Избягал е от къщи и се води изчезнал вече повече от година!
— Сериозно? — Майлс вдигна вежди. — Това го знаех и без вас.
В дипломатичния тон на Ворлинкин се промъкна осезаемо напрежение.
— Как, по дяволите… сър!… се стигна дотам да замесите дете като него в делата си… каквито и да са те?
— Той е на единайсет — каза Майлс.
— На единайсет! Става все по-лошо и по-лошо!
— Когато баща ми е бил на единайсет — изтъкна Майлс, — станал адютант на дядо ми генерала в разгара на кървава гражданска война. На тринайсет вече бил участвал в свалянето на император. Не сметнах, че следобедна разходка по улиците на родния му град — на мирна планета като тази — би била свръх способностите на Джин. — Само дето явно беше сгрешил в преценката си. Примижа вътрешно. Не беше съобразил какви усложнения могат да възникнат във връзка с полицейското досие на Джин, още повече тук, в Нортбридж, където полицаи имаше на всяка крачка. Не го беше съобразил, макар самият той да беше минал по задните улички, за да избегне среща с местните сили на реда. Но пък той го правеше по навик. Момчето сигурно се беше поболяло от тревога за животинките си, а и това беше най-малкият му проблем. — Добре де, допуснах грешка и ще имам грижата да я оправя. Нямам навика да изоставям хората си. Просто ще трябва да го измъкнем.
Ворлинкин го зяпна сащисано.
— Ама той е малолетен! Как? Нямаме никакви права над него!
— А и носеше дебела пачка пари — вметна Йоханес. — Сам бих отишъл в полицията, но няма начин да докажем, че парите са наши. — И изгледа смръщено Майлс. Нямаше нужда да казва на глас, че това също е било съобразено с изричните указания на милорд ревизора.
„Е, все пак разполагаме с проследяващото устройство в плика“ — помисли Майлс, но преди да го е изрекъл, Ворлинкин продължи:
— Ако малолетният ви куриер се разприказва, очаквам от полицията сами да ни потърсят. С някои доста неприятни въпроси.
Майлс застана нащрек.
— Не са ви потърсили още, нали?
— Да. Засега.
А щом не го бяха направили, значи Джин си беше държал устата затворена, макар че сигурно бе изплашен до смърт.
— Това е… интересно.
— А вие откъде го намерихте това момче, сър? — попита Ворлинкин.
— Всъщност той ме намери. На улицата, така да се каже. — Майлс направи една бърза вътрешна редакция. Факт беше, че бе дал дума на Сузе да пази в тайна леговището й в замяна на информация, а информация определено беше получил, нищо че засега нямаше ясна представа за какво може да му послужи. — Прочетохте бележката ми, нали?
Ворлинкин кимна.
— Значи знаете, че вместо да ме приспи, сънотворното на похитителите отключи в мен маниакални халюцинации и се озовах в Криокомбите. — Нямаше нужда да уточнява колко време се е лутал изгубен в подземния лабиринт; ситуацията беше достатъчно еластична, за да покрие и деня, прекаран с Джин и компания. — Когато най-после дойдох на себе си и успях да се измъкна на белия свят, все още ме гонеше параноя похитителите да не ме открият, а и бях твърде изтощен, за да тръгна сам през града. Джин бе така добър да ми помогне и съм му задължен.
Ворлинкин го гледаше изпитателно.
— Казвате, че не сте разсъждавали ясно, така ли?
— Това би могло да послужи като добро обяснение, ако възникне нужда. Консулството има ли местен адвокат?
— Да, на договор.
Стандартна практика. „Може ли да му се има доверие, че ще запази тайните ни?“ Въпрос, който Майлс не беше готов да изрече гласно на този етап.
— Добре. Свържете се с адвоката и вижте какво може да се направи, за да измъкнем Джин. — Протегна чашата си за още чай и Юичи, секретарят, притича да я напълни. Ръката на Майлс трепереше от умора, но той успя да не разлее и капка, докато поднасяше чашата към устата си. — Горещият душ се равнява на три часа сън. Така че първо ще се изкъпя, а после е ред на комтаблото.
— Не трябва ли да си починете, милорд? — каза Ворлинкин.