— Хей — ядоса се Майлс. — Не е възможно да ви се струвам толкова противен, колкото ми изглеждате вие на мен. Примирете се. — Може да се беше набутал в някоя приказка за животни — като онези, които беше чел до припадък на Саша и Хелен в детската им стая. „Само дето животинките от приказките обикновено са сладки и пухкави“, помисли си. Защо изпадналите му в химическа омая неврони не бяха сътворили гигантски котенца вместо тези уроди?
Превключи на най-строгия си дипломатически глас и каза:
— Моля да ме извините, но изглежда, съм изгубил пътя си. — „А също портфейла, половината си дрехи, бодигарда си и здравия си разум.“ Както и — ръката му се вдигна несъзнателно към шията — ревизорския пръстен с печат, който носеше на верижка. Не че вградените в пръстена оторизации и други трикове биха му свършили работа в комнета на този свят, но гвардеец Роик поне би могъл да го издири по вградения предавател. Стига Роик още да беше жив. Беше на крака, когато Майлс го видя за последно, преди паникьосаната тълпа да ги раздели.
Някакво камъче се заби в стъпалото му и той се отмести крачка встрани. Щом очите му правеха разлика между камъчета, натрошено стъкло и парчета пластмаса върху плочника, защо не различаваха хора от гигантски насекоми?
— При последната ми тежка алергична реакция бяха гигантски цикади — уведоми той маслената буболечка. — Като си помислиш, гигантска маслена буболечка е по-добре. Ничий друг мозък на тази планета не би могъл да роди маслени буболечки, освен може би този на Роик, така че отлично знам откъде идвате. Ако се съди по декора наоколо, на местните сигурно им се привиждат разни типове с глава на чакал или човекът-ястреб, или нещо друго от този сорт. С бели лабораторни престилки. — Двамцата пред него отстъпиха още крачка назад и Майлс си даде сметка, че е изрекъл мислите си на глас. С какво ги плашеше толкова? Очите му светеха с призрачна светлина ли? Хвърляха червени кръвожадни мълнии или що?
— Не му обръщай внимание, Джин — каза маслената буболечка и дръпна за ръкава гущерския си спътник. — Не му говори. Върви бавно, и толкова.
— Не трябва ли да му помогнем? — отвърна гущерът със значително по-младежки глас. Майлс не можа да прецени дали е момчешки, или момичешки.
— Трябва я! — каза той. — С всичките тези ангели, дето ми се мотаят пред очите, дори не виждам къде стъпвам. И обувки нямам. Лошите хора ми ги взеха.
— Хайде, Джин! — каза маслената буболечка. — Трябва да занесем тези торби със съкровища преди мръкнало, иначе ще си изпатим от секретарите.
Майлс се опита да прецени дали последната реплика би имала някакъв смисъл за мозъка му при нормални обстоятелства. Едва ли.
— Къде искате да отидете? — попита гущерът с младежкия глас и издърпа ръкава си от хватката на маслената буболечка.
— Ами… — „Не знам“, даде си сметка Майлс. „Обратно откъдето дойдох“ не беше опция поне докато не преминеше действието на опиата и Майлс не съобразеше поне в някаква степен кои са враговете му — върнеше ли се на конференцията по крионика, ако тя изобщо беше продължила след неочаквания погром, можеше да се набута право в ръцете им. „У дома“ определено беше в списъка му и до вчера го оглавяваше, но после нещата станаха… интересни. И все пак, ако враговете му просто бяха искали да го убият, възможности не им бяха липсвали. Което даваше известна надежда… — Още не знам — призна той.
Маслената буболечка със старческия глас каза отвратено:
— Е, значи не можем ви помогна. Хайде, Джин!
Майлс облиза напуканите си устни, но те не се навлажниха особено. „Не, не ме оставяйте!!!“ На глас и без удивителни каза:
— Много съм жаден. Поне ми кажете къде да намеря вода за пиене. — Колко време беше прекарал под земята? Водният часовник на мехура му не беше надежден, защото по някое време Майлс сигурно беше спрял да се облекчи в някой ъгъл на криокоридорите, макар да нямаше спомен за това. Жаждата му обаче сочеше скиталчески период с продължителност между десет и двайсет часа. Ако бяха двайсет, поне опиатът би трябвало скоро да се разкара от кръвообращението му.
Джин, гущерът, каза бавно:
— Мога да ви донеса вода.
— Не, Джин!
Гущерът дръпна отново ръката си.
— Не ми казвай какво да правя, Яни! Не си ми родител! — При последната дума гласът му стана писклив.
— Тръгвай. Уредникът ни чака, за да затвори!
Неохотно и като хвърляше погледи през шареното си рамо, гущерът се остави да го повлекат по тъмната улица.
Майлс се смъкна с гръб по стената и въздъхна от умора и отчаяние. Отвори уста, но мъглата не облекчи жаждата му. Плочникът и стената студенееха през тънките му дрехи — беше само с ризата си и сивите панталони. Бяха му взели колана, дори джобовете му бяха изпразнили. С настъпването на нощта щеше да става още по-студено. Улични лампи нямаше, но поне небето щеше да отразява в кайсиеви отсенки градските светлинки, което беше значително подобрение след пълния мрак в подземията. Запита се колко ли студено трябва да му стане, преди да пропълзи обратно в убежището на криокоридорите. „Много по-студено от това.“ А той мразеше студа.