„Бялата хризантема“ би му доливала чашата, докато не се хързулне в безсъзнание под масата, в това Майлс не се съмняваше, затова пусна няколко намека, че било време да тръгват, защото Ворлинкин го чакала работа. Айда се премести на другата маса да забавлява гостите, а Уинг предложи на Майлс да се разходят около езерцето, „за да си прочистят главите“. Главата на Майлс се прочисти за нула време, когато Уинг най-сетне събра смелост да заговори за някои много специфични детайли около тайния трансфер на новите му акции. Сигурно не би трябвало да му минават мисли от сорта на: „бързо действате, милорд ревизор — за един следобед стигнахте от любовната игра до сношението“. Кой беше сношеният и кой сношителят обаче? И защо, защо, защо се опитваха да го подкупят?
— Аз искрено вярвам в комарския проект — каза му Уинг открито. Открито и с известна еуфория, но дали от виното, или заради края на преговорите? Изглежда, на Уинг и двете му действаха еднакво опияняващо. В този човек се долавяше една почти джаксънианска страст към успешната Сделка. — В интерес на истината, самият аз прехвърлих всичките си дялове и акционни опции от „Бялата хризантема“ към „Бяла хризантема Равноденствие.“ Дори криодоговора си прехвърлих към новата инсталация. Един вид заложил съм и парите, и живота си на новия проект. — Тъмните му очи само дето не се просълзиха при това признание.
А Майлс, който най-после започваше да навързва нещата, си помисли: „Боже, боже. Ти току-що ми поднесе главата си на тепсия, мой човек.“
8.
Тарантулата изглеждаше страхотно с черното си палтенце на бели райета и малки точици, съвсем като аристократ от историческо холовидео, който се е наконтил за официална вечеря. Джин преброи очите върху свирепото личице на паяка — бяха осем, две лъскави черни копчета, които го следяха зорко, още четири в редица отгоре и по още едно отстрани на главата. Под коремчето му… не, под нейното коремче имаше бяла пухкава топчица като памук. Яйценосна торбичка? Паячката щеше да си има бебета? Легнал на пода във влажната градинска барака, Джин застина от вълнение, после бавно се дръпна назад, за да не стресне тарантулата. Трябваше да намери нещо, с което да я залови, преди да се е шмугнала в някоя цепнатина на пода или в стените. Голямшка беше за вида си, над три сантиметра, долу-горе колкото палеца на Джин над горното кокалче. Движението му не я подплаши — стоеше си и го чакаше търпеливо.
Джин огледа притеснено бараката. Пътят пешком от северозападното предградие, където живееха леля му и чичо му, до южния край на града се беше оказал много по-дълъг от очакваното. Отчасти заради Мина, която вървеше бавно и непрекъснато се оплакваше колко била уморена — Джин си знаеше, че ще стане така, — но най-вече защото по някое време през нощта самият той обърка пътя. Улиците правеха странни завои, объркваха го постоянно, а небостъргачите в центъра на града, които уж трябваше да му служат за ориентир и които зърваше от време на време, изглеждаха еднакви от която и посока да ги погледнеш.
Извадили бяха късмет с тази барака. Спрели бяха да си купят две половинлитрови бутилки мляко в едно квартално магазинче, после заоглеждаха околните улици за място, където да се скрият през деня. На една от къщите имаше табела „ПРОДАВА СЕ“. Бърз оглед през прозорците показа, че къщата е празна, нито мебели, нито хора, с други думи — безопасна. И заключена, разбира се, но вратата на барачката в задния двор се оказа залостена само с резе отвън. Задният двор имаше висока ограда, а дърветата и храстите щяха да ги пазят допълнително от любопитни погледи. Имаше и външна чешма, при това работеше. Кубчетата суха храна, които Мина беше откраднала от чекмеджето в кухненския бокс, бяха гадни, но поне нямаше да умрат от глад. Проблемът с водата беше по-сериозен, макар че и с това бяха извадили късмет през нощта — на два пъти стигаха до градски градини с чешмички и обществени тоалетни. Последното не беше за пренебрегване, защото Мина категорично отказваше да клекне зад някой храст дори под прикритието на мрака.