Рафтовете на барачката бяха празни, за съжаление, градински инструменти също нямаше освен едно почти беззъбо ръждясало гребло. Погледът на Джин се спря върху сестра му, която спеше, пъхнала сгънатото си яке под главата. После се премести върху жълтата й раница, украсена с усмихнати, но анатомично сбъркани пчелички. Джин клекна до раницата и разрови съдържанието й. А, ето!
— Хей! — смънка Мина, надигна се и разчекна уста в прозявка. Съненото й лице беше нашарено с червени резки от едната страна, където се беше отпечатала импровизираната й възглавница, а косата й стърчеше на всички страни. Защо, когато спяха през деня, хората се събуждаха изпотени и смачкани? — Да не ми крадеш парите?
Джин отвори прозрачната пластмасова кутийка, където Мина си държеше монетите, и изсипа съдържанието й в раницата.
— Не, представи си! Само кутията ми трябва.
— За какво? — попита Мина, смръщила вежди при това ровичкане из личната й собственост. „Пак добре, че не се разрева“, помисли Джин. Но пък той не крадеше все пак, нали?
— За къща на един паяк.
— Гадост! Мразя паяците. Паяжините им са лепкави.
— Тази е тарантула. Те не плетат паяжини.
— О. — Мина примигна, обмисляйки тази нова информация. Изглежда, не я прие за съвсем чиста монета, но поне не се размрънка. Стоя настрана, докато Джин се промъкваше към плячката си, но когато тарантулата се озова на сигурно място в прозрачната кутия, се съгласи да разгледа отблизо многото, пък били те и миниатюрни чудеса във вид на райета, очи и мандибули, които Джин й посочваше в комплект с обяснения, както и обещаващата торбичка с яйца.
— Наистина има осем очи! — възкликна Мина и кръстоса своите, сякаш се опитваше да прецени как ли я вижда паячката. После, набрала кураж, последва примера на брат си и почука по пластмасовото капаче.
— Хайде стига. Ще я уплашиш.
— Ще може ли да диша вътре? — попита Мина.
Джин огледа притеснено кутията. Не се беше сетил за това. Кутията се затваряше добре и нямаше опасност паячката да избяга, но дали влизаше въздух отнякъде? Насекомото дращеше безпомощно с тънките си крачета по стените на новия си затвор.
— Е, поне на първо време ще може да диша.
— Как се казва?
— Още не съм я кръстил.
— Трябва да си има име.
Джин кимна в знак на съгласие. Добре де, понякога дори Мина казваше нещо умно. Говореше се, че на Старата Земя имало хиляди видове тарантули, но хората, тераформирали Кибу, пренесли само десетина за новата екосистема. Срамота. Понеже нямаше комтабло, Джин не можеше да провери какво е научното наименование на новия му домашен любимец. Надяваше се да е нещо завъртяно и яко като самия паяк.
— Може да я кръстиш Тъкачка. Не, нали каза, че не тъчала паяжини. Таранчо?
— Това е момчешко име — възрази Джин. — Трябва ни име като за дама, да й прилича. Нещо от Старата Земя.
Мина смръщи замислено чело, после грейна.
— Госпожа Мурасаки! Най-старата бабичка, за която съм чувала.
Джин спря, преди да е отхвърлил по братски навик предложението й. Изгледа тарантулата. Името наистина й приличаше.
— Добре.
Мина се ухили триумфално.
— Тя какво яде?
— Буболечки. Ще й наловя от градината, преди да тръгнем. Не знам още колко остава, докато стигнем до… До вкъщи.
Все по-заинтригувана, „кръстницата“ попита:
— Може ли да ти помагам, като я храниш?
— Може.
Мина бръкна в раницата и извади едно кубче суха храна.
— Да си го разделим, ако искаш. Така ще ни стигнат за по-дълго.
— Права си — призна Джин, остави кутията с паяка и излезе в двора да изплакне и напълни с вода празните бутилки от млякото.
Когато се върна и затвори скърцащата врата, Мина попита:
— Колко ли е часът?
— Не съм сигурен. Следобед е, във всеки случай.
— Дали са свършили часовете, как мислиш? Можем ли вече да излезем на улицата?
— Нека изчакаме още малко.
Разделиха си кубчето и водата.
— Може би трябва да сложиш госпожа Мурасаки в едно от шишетата — каза Мина, допи водата в своето и го вдигна към светлината, лееща се от мръсното единствено прозорче на бараката. — В него лесно ще пробием дупчици да влиза въздух.
— Мислех да ги напълня с вода. Вчера цял следобед ми мрънка, че ти било горещо и си жадна.
— Краката ми се бяха изпотили в обувките — каза Мина. — Много беше гадно. — Погледна го. Очите й още бяха подпухнали от непривичния сън през деня. — Още колко остава до онова твое място?
— Ами… не знам. — Джин сви смутено рамене. — Вече трябваше да сме стигнали. Дано Майлс-сан се грижи добре за животинките ми.