— Галактическият ти приятел?
През изминалия ден и половина, откакто бяха избягали, Джин постепенно си беше излял душата пред Мина, разкривайки й някои от тайните си — твърде много, може би, — отчасти защото тя не спираше да задава въпроси, но най-вече защото… ами защото от адски много време не беше говорил с друго дете.
— Да.
Мисълта за позорния му провал като куриер не му излизаше от главата. Щеше ли да повярва Майлс-сан, че не е откраднал парите? Как ли се погаждаше с Жиро? С Жиро човек трябваше да е нежен, но твърд. Пилетата бяха по-лесни, освен когато не прехвръкнеха над парапета и човек трябваше да слиза по стълбата, да ги лови и да ги качва обратно. Можеше ли Майлс-сан да се оправи едновременно с бастуна си, с крякащо пиле под мишница и със стръмната стълба?
— Майлс-сан има ли деца? — попита Мина.
Джин смръщи вежди.
— Не знам, не е казвал да има. Той е доста стар — на трийсет и нещо. Обаче е малко смешен на външен вид. Не знам дали изобщо може да си намери момиче. — След като ефектът на лекарствата отшумя, Майлс-сан се държеше дружелюбно, а лицето му изглеждаше създадено за усмивки. Освен това се погаждаше с животинките му, а това означаваше, че е готин като за голям. Джин не беше сигурен дали би искал Майлс-сан да си има някоя нисичка непретенциозна жена, или не.
След дълга замислена пауза Мина каза:
— А дали би искал?
— Какво?
— Деца. Така де, ако е самотен.
И когато брат й я погледна недоумяващо, обясни:
— Тази година от училище ни дадоха да четем една книга. За две сирачета, осиновени от земянин. Той ги отвел на Земята и им показал всичко за прародината. — После добави като допълнителна примамка: — Купил им и домашни любимци…
Джин имаше смътен спомен за тази книга. И той я беше учил във втори клас, но онази година беше останала в спомените му най-вече с йероглифната азбука, която започнаха тогава. Имаше бая лиготии в книгата за това как момичето получило сладко ново кимоно, но имаше и една глава как мъжът ги води на море и им разказва за морските създания — доста кратка глава, но пък имаше картинки, — и за една котка, която в края на книгата си беше окотила котенца.
— Майлс-сан не е от Земята. Каза, че е от Бараяр.
— Това къде е?
— Някъде оттатък Ескобар май. — Джин знаеше, че Ескобар е най-близкият търговски партньор на Кибу във възлената връзка, делеше ги само маршрут от няколко скока. За по-далечните светове се учеше чак по галактическа история в гимназията. Освен за Земята, разбира се. За нея Джин беше чел доста извън учебния материал — заради зоологията. Ех, само ако се появеше някой благодетел и му предложеше да го заведе на Земята… Макар че Бараяр, както го беше описал Майлс-сан, също би бил адски интересен с двойната си екологична система.
Пред вътрешния му взор внезапно се разгъна картина как странният малък мъж живее сам-самичък в селска къща… или, още по-добре, в голямо старо имение с огромна, потънала в зеленина градина. Като в книгата, където онзи стар професор беше отвел двете деца от града заради войната… Джин не знаеше много за войната, освен че се е случвала по времето отпреди хората да ги замразяват. Имаше и един кон, дето теглел каруца, и страхотни приключения в една пещера със слепи рибки. От училище ги бяха завели групово в Нортбриджкия зоопарк и там Джин беше видял кон. На по-смелите деца им разрешиха да го погалят по врата, докато един от пазачите му държеше главата. Джин ясно помнеше меките ноздри на коня и топлия му дъх върху бузата си. По-късно научи, че имало и дребна порода, понита, отглеждали я специално за деца. Мина сигурно нямаше да я е страх от пони. Високият кон в зоопарка беше стреснал дори него, но пък тогава Джин беше по-малък. Огромен пръхтящ кон, и животни, и…
Глупости. Майлс-сан не беше професор, нито им беше роднина някакъв, и най-вероятно живееше в тесен градски апартамент и изобщо не беше самотен. Джин реши, че мечтанията му за огромна стара къща са гадни. Защото го заболя, след като свършиха. Погледна сестра си и се намръщи.
— Никой няма да ни осинови и да ни отведе оттук. Това са глупости.
Вървяха поне два километра на зигзаг, без Джин да зърне нито веднъж небостъргачите в центъра — те бяха единственият му ориентир, — и излязоха на шумна улица с вход към станция на подземния влак.
Мина, която вече накуцваше и влачеше умърлушено крака след него, погледна с копнеж натам.
— Ако искаш да се качим на влак… имам пари да платя.
— Не. Станциите са пълни с полицейски камери. Точно така ме хванаха онзи ден. Не можем да слезем там. — В същия миг погледът му се спря на голямо цветно табло до входа на подземната железница. Карта! Той се огледа внимателно за охранителни камери, не видя нито една и тръгна нащрек към картата. Мина го следваше по петите.