Осветена стрелка показваше къде се намират в момента. Ужас. Толкова път бяха изминали, а изобщо не се бяха придвижили на юг. Вместо това и незнайно как се бяха озовали в източните жилищни квартали и трябваше да изминат още трийсетина километра, за да стигнат до индустриалната зона на юг от града — кажи-речи толкова път, колкото бяха изминали досега. Е, това поне обясняваше защо къщите тук са толкова хубави. Джин се приближи още малко и примижа.
Само на две спирки с железницата се намираше станцията, където беше слязъл от влака, за да иде в бараярското консулство. Приблизително три километра път по улиците. Джин гледаше картата и мислеше трескаво. Имал бе смътното намерение да предложи на Майлс-сан парите на Мина като компенсация, но сестра му се беше оказала много стисната. Джин не се съмняваше, че Майлс-сан ще им върне парите при първа възможност, но Мина така или иначе щеше да мрънка. Но ако първо отидеше в консулството и си признаеше за парите — е, може би щеше малко да разкраси истината, — дали там нямаше да му дадат друга пачка за бараяреца? По всичко личеше, че Майлс-сан е важна особа. А и едва ли щяха да го предадат на полицията, защото и те имаха какво да крият, нали така?
От мисълта да си признае стомахът му се свиваше, но не толкова, колкото от мисълта да измине още трийсет километра и да се върне при Майлс-сан с празни ръце и три дни закъснение. Вгледа се съсредоточено в картата — опитваше се да запомни улиците и къде да завие.
— Вече знам накъде да вървим — каза на Мина, като се постара твърдението му да прозвучи уверено и спокойно, като на по-голям брат. — Хайде.
След като наземната кола на „Бялата хризантема“ ги остави пред консулството, Роик последва негова милост на втория етаж, където негова милост изпи две таблетки за главоболие и няколко чаши вода. Слязоха отново във фоайето и негова милост мушна глава в стаята, която Роик беше кръстил за себе си „салона“ и където бяха зарязали Рейвън Дърона да ги чака.
— Май ще е добре пак да слезем долу за кратък разбор — каза негова милост.
Рейвън кимна, стана от стола и се повлече след тях. По пътя насам не бяха говорили много — Айда беше в колата с тях, негова милост изглеждаше потънал в размисли, Ворлинкин зяпаше със стиснати зъби през прозореца, Роик така или иначе беше в ролята на наблюдаващ ескорт, а Рейвън, изглежда, не намери за нужно да се цепи от колективната тенденция. Стигнаха до вратата на обезопасената стая в сутерена и я завариха затворена и заключена.
Негова милост перна с ръка копчето на интеркома.
— Ворлинкин? Вътре ли си? Отвори.
— Само секунда, милорд — чу се гласът на Ворлинкин от уредбата. Секундата се превърна в няколко минути. Негова милост потропваше ядосано с крак, а Рейвън седна на последното стъпало и се прозина.
— Като къща с една баня, когато ти дойдат на гости роднините — подхвърли Роик след малко.
Негова милост го стрелна с поглед.
— Никога не бих се сетил за това сравнение. Но пък никога не съм живял в къща с една баня.
Роик не каза нищо, само килна иронично глава.
Най-накрая се чу характерното припукване на освободения звукоизолиращ печат, вратата се отвори и консулът ги покани да влязат. Сините му очи святкаха, а дишането му беше ускорено, все едно е тичал.
— Закъсняхте — заяви гордо.
Веждите на негова милост се покатериха чак до косата му.
— Не по наша вина, бих казал. И за какво по-точно сме закъснели?
Един мускул потрепна край стиснатите устни на Ворлинкин.
— Току-що съставих подробен доклад за всичко, на което станах свидетел, и го пратих с теснолъчев сигнал на генерал Алегре в бараярската централа на ИмпСи. Никога не бих си помислил, че ще доживея да видя как един Воркосиган се продава за пари. Моята кариера може да не е в разцвет, но вашата скоро ще се сгромоляса главоломно, милорд ревизор.
— А, чудесно. Значи поне това можем да го броим за свършено. — Негова милост затвори вратата с ритник. Тя отвърна с тиха въздишка, която изглеждаше недостатъчно драматична за настроението на Ворлинкин.
— Какво?! — Ворлинкин стисна юмруци.
— Не споря, че всеки човек си има цена — продължи дружески негова милост. — Както Уинг-сан би се съгласил, без съмнение. Притеснявах се единствено, че ако днес не си предложи услугите, ще трябва да мина на нова сметка през целия цирк, който разиграх на конференцията.
Ако не спреше да вдишва, консулът като нищо можеше да си пукне някой кръвоносен съд в белите дробове, помисли си Роик и вметна умиротворително: