Йоханес измърмори под нос нещо, което Джин не разбра, после проведе бърза анкета, която показа, че пицата с ват-октопод, но без лук, е всеобщо приемлива, и излезе да поръча. Ворлинкин се върна с аптечка и я връчи на стройния мъж с плитката, който никак не приличаше на бараярец, но не говореше и като местните хора.
Мина се наведе към Майлс-сан и прошепна разтревожено:
— Онзи големият чичко не е полицай, нали?
— Преди е бил — прошепна на свой ред Майлс-сан, много сериозно, — но сега работи за мен. Уви, гвардеец Роик се видя принуден да зареже всичките си принципи на полицай, когато постъпи на служба при мен.
Високият бараярец кимна сериозно на Мина.
Мина се облегна назад, видимо успокоена, и позволи на стройния с плитката, когото Майлс-сан представи като Рейвън, лекар от Ескобар, да се погрижи за краката й. Ворлинкин следеше ескобареца нащрек и намръщено, после, изглежда, остана доволен от демонстрираните умения в оказването на първа помощ при пришки и прикова с поглед Джин. Високият тип, гвардеец Роик, наля вода в две чаши и ги сложи на масата. Мина взе веднага своята и я надигна жадно; Джин последва примера й, но по-сдържано.
След като прокара сухата буца, която беше заседнала в гърлото му и чийто произход нямаше почти нищо общо с жаждата, Джин подхвана на нова сметка обяснението си за съдбата на консулските пари. Когато стигна до момента с подозрението в търговия с наркотици и/или контрабанда, Ворлинкин примижа, но Майлс-сан му даде знак да сдържи коментара си и консулът остави Джин да стигне до края на своя разказ, след което каза:
— Знаем. Проследихме плика до полицейското хранилище на веществени доказателства, видяхме и доклада за ареста ти.
Значи му вярваха. Е, и това беше нещо.
— Да — каза Майлс-сан, — и консулът несъмнено ти е благодарен, задето си запазил репутацията му с мълчанието си. Нали така, Ворлинкин?
Ворлинкин стисна устни в изражение, което нямаше нищо общо с признателността, но все пак пряко сили изсумтя:
— Разбира се.
После, както с неохота си даде сметка Джин, чрез умела серия въпроси, повечето отправени към Мина, Майлс-сан успя да измъкне историята за бягството им. В резултат на това, когато Йоханес най-после се върна, натоварен с цял куп пици, две еднолитрови шишета мляко и още бира, Майлс-сан вече знаеше кажи-речи всичко за леля Лорна, чичо Хикару и братовчедите Тецу и Кен, от което Джин се почувства неприятно разголен.
Майлс-сан срита едно ниско столче пред мивката и накара двамата да си измият ръцете, а после сам пристъпи към чешмата, сякаш да затвърди добрия пример. Лейтенант Йоханес се ококори, като видя Майлс-сан да се качва на ниското столче, хвърли поглед към спокойния Роик и прехапа устни. След това Майлс-сан, консулът, Джин и Мина седнаха на масата — имаше само четири стола, — а Роик и другите се облегнаха на кухненския шкаф. Лейтенантът остави пиците и руло салфетки на масата и каза:
— Проверих комтаблото. И двете деца за обявени за издирване още вчера. Сигурно всички полицаи в града ги търсят.
Консул Ворлинкин притисна с два пръста основата на носа си.
Джин подскочи уплашено.
— Не можете да ни предадете на полицията!
Майлс-сан му махна да седне.
— Никой нищо няма да прави, преди да сме се нахранили. — После плъзна поглед по ароматните пици. — Какво, без зеленчуци? Вие двамата не трябва ли да ядете зеленчуци?
— Не, не трябва! — заяви Мина, а Джин кимна енергично в потвърждение.
Майлс-сан отхапа от своето парче.
— Е, сигурно сте прави. А и това определено изглежда здравословно. И вкусно.
Мина се нахвърли без колебание върху първата топла храна, която виждаха от два дни. Надвит от аромата, Джин побърза да последва примера й. В консулството явно си купуваха от хубавата пица, а не от евтините замразени, които предпочиташе леля Лорна. Консулът почти не докосна бирата си, Майлс-сан пиеше вода, а големият Роик — за изненада на Джин — си наля мляко в малка чаша, след като напълни две големи за тях.
Всичко това сигурно би успокоило донякъде опънатите нерви на Джин, но консулът, едва преглътнал първата си хапка, развали всичко с думите:
— Консулството не може да приюти бегълци, лорд Воркосиган. Настойниците им сигурно са се побъркали от тревога.
— Ама ние не искаме да стоим тук — каза Джин. — Искам си при животинките!
Майлс-сан размаха нахапаното си парче пица във въздуха.
— Убежище?
— Не е забавно дори като шега — каза Ворлинкин. — Имате ли изобщо представа какви са законовите усложнения, свързани с даването на политическо убежище, още повече на малолетни лица?