— Но ако Джин и Мина бяха ваши деца, как бихте се почувствали, ако човек от друга планета ги отвлече за собствените си цели? — настояваше на своето Ворлинкин. — Без значение колко добри са намеренията му?
— В своя защита нека изтъкна, че те дойдоха тук по свое желание, но… ако аз бях мъртъв, вдовицата ми — замразена, а децата ми бяха предадени на грижите на хора, които или не желаят, или не са в състояние да им помогнат? Не бих дал и пукната пара откъде идва човекът, който може да ги събере отново с Екатерин. Бих го обсипал с най-щедрите си посмъртни благословии. — Негова милост се завъртя със стола си и потропа с пръсти по бюрото. — Бедният Джин! Напомня ми за баба ми, милият. Тя наистина ми липсва.
— За баба ти? — попита заинтригувано Рейвън. — Не знаех, че имаш баби.
— Повечето хора си имат по две — не и в твоя случай, разбира се. Бетанската ми баба е жива, в добро здраве и със собствено мнение по всички въпроси. Ако някога се запознаеш с нея, много неща около майка ми ще ти станат ясни. Не, имах предвид другата си баба — бараярската легенда за принцеса и графиня Оливия Ворбара Воркосиган.
— Щом е бараярска легенда, значи е кървава — кимна Рейвън и подкани с жест негова милост да продължи, не че той имаше нужда от насърчаване. Йоханес поглъщаше жадно всяка дума.
— Много кървава. Ако си беше учил уроците по бараярска история — не че точно ти би трябвало да проявяваш интерес, — щеше да знаеш, че едно време — а с тази фраза започват всички хубави приказки, както знаем, — че едно време наказателните взводове на лудия император Юри направили опит да изтрепят огромната част от моето семейство, с което предизвикали гражданската война, завършила с разчленяването на самия Юри. По онова време толкова много хора искали да се сдобият с парченце от него, че се наложило да прибегнат до съвместна собственост върху парченцата. Наказателният взвод разстрелял баба ми пред очите на баща ми. Той бил на единайсет тогава и това е отчасти причината да правя връзката между Джин и въпросните събития. Но работата е там, че… въпреки всичките страхотии от онзи период и на войната, която последвала, никой… не знам как точно да се изразя… никой не отнел на баща ми този факт от живота. Джин е останал без майка също толкова внезапно и несправедливо, но за разлика от баща ми, не е получил възможността да скърби за загубата си. Не са му позволили да я погребе, да я оплаче, да се гневи, ако щете. Да си отмъсти… отказано му е било дори съмнителното удовлетворение от мисълта, че погребалната й процесия е била съпроводена в почтително мълчание от враговете й. Не, за Джин и Мина… има само мълчание. Замръзнало мълчание.
Мразовито мълчание се спусна върху бараярците в стаята след тези думи.
Ворлинкин се изкашля, опря се с една ръка на бюрото и впери поглед в изображението над видплочата.
— Ъъъ… Лорд Воркосиган. Как, хм… как точно планираме да върнем гласа на тази жена?
10.
— Да не кацнеш върху пилетата — предупреди Джин, надвесен притеснено над облегалката между Йоханес, който пилотираше подемния ван, и Майлс, който заемаше пътническото място.
Йоханес направи гримаса и вкара внимателно подемника под брезентовия навес на обиталището, което Джин си беше спретнал на покрива. Спря във въздуха и изчака Джин да скочи. Момчето издърпа пластмасовата масичка да не пречи, погледна под подемника за пилета, не видя и махна на Йоханес да продължи. Докато Йоханес внимателно приземяваше подемника на покрива, една жена се появи откъм дъното на шатрата, застана с ръце на кръста и ги фиксира с подозрителен поглед. Отклони го само за миг, колкото да се усмихне на Джин, който припна към нея. Воят на двигателите замлъкна.
— А, добре. Айко явно е спазила обещанието си — каза Майлс и плъзна вратата от своята страна. — Вие чакайте тук, докато ви дам знак — добави през рамо. — Иначе току-виж обърнем бедната жена в паническо бягство. — „Или създадем впечатлението, че циркът е дошъл в града“, добави наум. Йоханес и Рейвън кимнаха мълчаливо; неодобрителната физиономия на Роик по повод самостоятелната му акция беше достатъчно красноречива.
Айко явно се опитваше да нахрани Жиро — беше с дебели ръкавици и размахваше дълга вилица с парче сурово месо. Възползвайки се от отклоненото й внимание, птицата се протегна, грабна мръвката, тръсна глава и я глътна наведнъж. Айко подскочи.
— Кълве тая гадина — каза на Джин, сякаш се извиняваше за екипировката си.
— Ама лекичко — уточни Джин.
— Да бе. Първия път трябваше да се намажа с антибиотичен мехлем и да си сложа лепенки. Е, не успя да ми откъсне пръста, признавам. — Сложи отново ръце на кръста си и впи сърдит поглед в Майлс. — Върнахте се значи! Изкарахте ми акъла с този подемник.