Как щеше да каже Майлс на Джин и Мина? Защото това беше следващата му задача. Прибързано и арогантно, напълно в свой стил, той ги беше лишил от надежда… не, от фалшива надежда. Защото този край е бил очевидно неизбежен без значение от времето, начина и инициатора — сега или по-късно, от неговата ръка или от друга. Уви, тази мисъл не му донесе голяма утеха.
„Ще отмъстя за тази несправедливост“… не. Не беше в положение да дава такава клетва на децата. „Ще се опитам“, от друга страна, звучеше твърде слабо, като поредното увъртане на поредния възрастен. Но чувството за вина наливаше масло в огъня на гнева му срещу неговия… не, срещу техния неизвестен враг. Колко странно, колко подозрително. Колко безнадеждно.
На вратата на операционната се почука. Роик ли се беше събудил? Още един, който нямаше да се зарадва при новината за неуспешния край на иначе толкова обещаващата им мисия.
Майлс грабна бастуна, отиде при вратата и погледна през тясното прозорче. И моментално благодари на провидението, че не е извикал: „Влизай, Роик.“ Защото пред вратата на залата стоеше консул Ворлинкин, изтормозен на вид, с по едно дете, увиснало на всяка ръка. Мина и Джин.
Майлс се измъкна в коридора, затвори бързо вратата и се облегна на нея.
— Какво правите тук? Трябваше да чакате в консулството, докато не ви се обадя. — Сякаш не се досещаше, предвид безпомощния вид на Ворлинкин. Добре беше, че децата вече не се плашеха от него, но щеше да е още по-добре, ако консулът не беше допуснал да му се качат на главата. „Да бе, намерил кой да го каже.“
— Те настояха — обясни без нужда Ворлинкин. — Казах им, че тя ще се събуди чак утре — а и вие им казахте колко ужасно сте изглеждали след криосъживяването, — но те настояха. Дори и през прозореца да я зърнели само, пак щели да са доволни. Цяла нощ не са мигнали. Мен ме будиха на три пъти… реших, че ако я видят, може и да се успокоят. И да поспят малко или… — Ворлинкин млъкна, когато мрачната физиономия на Майлс най-сетне си проби път до съзнанието му, и оформи само с устни: — Какво има?
Майлс още не беше готов за това. Никога нямаше да бъде готов, по дяволите. И преди му се беше падала нелеката задача да съобщава тъжната новина на близки и приятели, но никога на деца. Никога на деца, толкова открити и уязвими.
Джин и Мина не сваляха очи от него, смълчани и изтръпнали. От нетърпеливото им вълнение нямаше и помен. И нищо чудно — ако всичко беше минало по план, Майлс отдавна да се е похвалил, нали така? Нямаше начин да смекчи фактите, имаше само един начин да ги съобщи. Идеше му да коленичи, да си посипе главата с пепел, но единственото редно беше да погледне Джин в очите. Той си пое дълбоко дъх.
— Съжалявам. Съжалявам ужасно. Нещо се е объркало с криосъжи… не, с криоподготовката. Рейвън-сенсей направи всичко по силите си, но беше късно. Опитахме се… според нас майка ви е починала по време на криоподготовката преди година и половина.
Джин и Мина стояха и го гледаха. Бяха в шок, но не плачеха. Не още. Просто стояха и гледаха Майлс. Не сваляха очи от него.
— Но ние искахме да я видим — промълви накрая Мина с изтъняло гласче. — Ти ни каза, че ще я видим.
Гласът на Джин беше гърлен, дрезгав. Различен.
— Ти ни обеща…
Тежкият удар на новината беше разкъсал неразделното им допреди миг трио. Сега, спонтанно и крайно нехарактерно, Джин потърси и намери ръката на Мина. Другата ръка на момичето се поколеба за миг, после се мушна отново в ръката на Ворлинкин; той сведе сащисано поглед към нея.
— Сега ли? — каза консулът. — Сигурни ли сте, че… — И вдигна тежък поглед към Майлс, сякаш да го прикове към вратата.
— Имат това право — отсъди неохотно той. — Макар че дали един грозен спомен е по-добър от никакъв спомен… Не знам, просто не знам.
— И аз — призна Ворлинкин.
Мина вирна брадичка.
— Аз искам да я видя. Искам да я видя.
Джин преглътна и кимна.
— Изчакайте минутка тогава… — Майлс се мушна през вратата и каза: — Рейвън, имаме посетители. Роднини. Може ли, знам ли, да я пооправим малко?
Рейвън, обръгналият, корав джаксънианец — уж — изгуби ума и дума.
— О, боже господи, децата ли?! Какво правят тук? Искаш да влязат?
— Имат това право — повтори Майлс и се зачуди защо тези думи му звучат толкова познато. Би трябвало да знае, но не знаеше. Напоследък прехвърляше вината за всеки изгубен спомен върху амнезията след криосъживяването си, от което бяха изминали десет години. Крайно време беше да спре.
Рейвън, Танака и Майлс се втурнаха да покрият голия мълчалив труп, да махнат накрайниците на безполезната апаратура — разните тръбички, електроди и странната плувна шапка. Майлс приглади късата черна коса зад ушите. Така лицето на жената изглеждаше твърде слабо, като череп почти, и Майлс се зачуди как ли е носила косата си. Дребни неща като това понякога придобиваха несъразмерна тежест. Побоя се, че вместо да изпише вежди, може да извади очи.