Възрастната жена примижа.
— Ами, да видим. Този вид с вградената хексагонална мрежа не съм го виждала от колежа. Което прави поне трийсетина години, ако не и петдесет, откакто е излязъл от употреба.
Майлс простена.
— Искаш да кажеш, че тази жена може да е била замразена по всяко време през последните двеста и петдесет години?
— Не. Защото е имало други технологии и други марки преди това. И след това също. Този вид е бил в употреба приблизително три десетилетия.
— Благодаря, медтехник Танака — каза Майлс. — И това е нещо.
Загадката му току-що се беше разделила на две. Размножаване чрез деление. Доста назадничав прогрес, като си помислиш.
Рейвън взе първия инструмент от подноса и се наведе над пациентката, която бе изненадала всички, като се бе оказала труп.
По обратния път към консулството в подемния ван цареше тишина. Отначало поне. Джин беше толкова разочарован, та чак гърлото му се беше затъкнало. Мина, вързана с предпазен колан в средата на задната седалка, мълчеше пребледняла и умислена. Ворлинкин управляваше ръчно, докато не се отдалечиха достатъчно от владенията на Сузе-сан, после се включи към градската контролна мрежа и се облегна с въздишка назад.
Извърна се настрани, така че да вижда и двамата, и въздъхна:
— Наистина съжалявам за тази каша.
— Не сте виновен вие — отвърна Джин.
Ворлинкин отвори уста да каже нещо, после явно премисли и се задоволи с простичкото:
— Благодаря. — След миг добави: — Макар че ако дъщеря ми беше на ваше място, щях да съм бесен, че са я въвлекли в нещо такова.
Но преди Джин да е възразил, че всъщност те с Мина са ги въвлекли, а не обратното, сестра му взе че се раздрънка с пискливото си гласче:
— Имаш дъщеря? Как се казва? Колко е голяма? Ще я доведеш ли да си играем?
Ворлинкин изкриви лице в гримаса.
— Ана. На шест е, така че сигурно ще иска да си играе с теб, но няма как да стане. Тя е на Ескобар. С майка си.
— Скоро ли ще дойдат?
— Не — отвърна Ворлинкин и се поколеба. — Разведени сме.
При тази страшна дума Джин и Мина за миг застинаха.
— Защо се разведохте? — попита Мина. Ако седяха един до друг, Джин можеше да я срита, за да й затвори устата, но за жалост глупавата му сестра в момента беше извън обсега му.
Ворлинкин сви рамене.
— Така се случи, никой не беше виновен. Тя е ескобарка. Запознахме се, докато работех в тамошното посолство като младши секретар. Когато се оженихме, вярвах, че тя ще ме следва навсякъде, където ме отведе кариерата ми. Но мина време, докато ме повишат, и когато най-после ми предложиха по-висок пост в бараярското посолство на Пол, Ана вече се беше родила. И жена ми си промени мнението. Не искаше да напуска сигурността на семейството си и на родния си свят с бебе на ръце. Или ми е нямала достатъчно доверие. Или нещо друго.
След кратко мълчание, което Джин изтърпя със смътно чувство на неудобство, а Мина — очевидно — в обятията на дълбоко запленение, Ворлинкин добави:
— Наскоро бившата ми жена се омъжи повторно. За ескобарец. Писа ми, че новият й съпруг искал да осинови Ана. Не знам. Може би ще е по-добре така, отколкото да вижда баща си за два-три дни на всеки три години. Трудно е да реша. Да се откажа. — Уж говореше повече на себе си, зареял поглед в близката далечина, но после внезапно обърна сините си очи към Мина и Джин. — Вие как мислите?
Мина примигна и изръси:
— Аз бих искала истинския си татко.
Ворлинкин не изглеждаше особено ободрен от този отговор. Джин каза по-предпазливо:
— Зависи. Дали онзи тип е свестен, или не.
— Така е. Още не съм го виждал. Може би трябва да намеря време и да прескоча до Ескобар, преди да дам съгласието си и да подпиша документите. От друга страна, това може да обърка Ана още повече. Едва ли пази ясни спомени за мен.
— Не си ли говорите по комтаблото и такива работи? — попита Мина и се намръщи.
— Понякога.
Джин каза бавно:
— Непременно ли е трябвало да заминете тогава? Не можехте ли да останете при жена си, вместо да заминете за Пол? — Където и да беше този Пол. Доста далеч от Ескобар, изглежда. — Да си дипломат не е като да си войник, нали? Човек може да напусне. Или не?
Ворлинкин му козирува насмешливо, от което Джин се почувства още по-неудобно. Може би не трябваше да пита за това?
— Да, можех да направя този избор. Тогава. Сега не бих могъл да се върна, разбира се. Тази възможност е проиграна безвъзвратно.
Мина така свъси вежди, че цялото й лице се набръчка.
— Като те слушам, май вече си взел решение.
— По-младото ми аз го направи, да. Понякога се чудя къде ми е бил умът…
Автопилотът нададе писклив вой. Наближаваха консулството и за облекчение на Джин, Ворлинкин се обърна да поеме управлението.