В кухнята Ворлинкин им спретна по един сандвич, после отиде в канцеларията да свърши нещо по молба на секретаря. Мина взе Късметлийка и се качи горе, а Джин излезе да нагледа животинките си. Когато се качи и той, завари Мина в леглото й, свита собственически на кълбо около котката. Късметлийка нямаше нищо против да я мачкат като плюшено мече, а и да имаше, ограничаваше възраженията си до някое и друго мързеливо помахване с опашка.
Джин беше прекалено голям, за да спи през деня, но леглото го зовеше неустоимо. Ако се опиташе да вземе Късметлийка от сестра си, тя със сигурност щеше да се развика. Може би да я изчака да заспи? Лицето й беше на петна, а очите — зачервени, все едно е плакала.
Докато Джин седеше на леглото и кроеше планове как да си вземе котката, Мина подсмръкна и каза:
— Те излъгаха.
— Големите винаги лъжат. — Джин се замисли. — Дори мама ни излъга. Винаги казваше, че всичко ще се оправи, а виж какво стана.
— Ъъъ. — Мина се сви още повече и подсмръкна отново. След малко лицето й се отпусна, хватката й около котката също и Джин стана да измъкне Късметлийка, като внимаваше да не събуди сестра си. Погали котката, докато тя не замърка, после я сложи на своето легло и легна до нея. Леглото беше хубаво, много по-хубаво от всички легла, които беше пробвал при Сузе-сан, но въпреки това му се искаше да се върне там. Може би сърдитият стар Яни все пак беше прав. Може би щеше да е по-добре, ако бяха зарязали Майлс-сан на улицата…
Събуди го гласът на Роик. Бараярецът го викаше и го побутваше леко по рамото с голямата си ръка. Мина се беше надигнала и търкаше набръчканото си от възглавницата лице. Късметлийка беше изчезнала някъде. Светлината върху килима беше пропълзяла напред. Джин погледна часовника и разбра, че са се изнизали няколко часа.
— Извинявайте, че ви будя — каза Роик, — но негова милост иска да ви покаже нещо на комтаблото в обезопасената стая.
Изчака ги търпеливо да минат през банята и дори ги подсети да си измият ръцете. Джин започваше да свиква с големия мъж и дори откри, че малко го харесва. А Майлс-сан… за него Роик сигурно беше като да си имаш частен голям, който ти върви по петите и прави разни неща вместо теб. Само дето ти трябва да му казваш какво да прави, а не обратното. На Джин му се прииска Роик да е негов.
В странната запечатана стая долу, където консулството, изглежда, държеше всичките си тайни шпионски неща, беше истинска навалица. Майлс-сан и Ворлинкин седяха пред едно от комтаблата. Рейвън-сенсей се беше върнал — стоеше наведен с Йоханес над дългата маса и бърникаше някаква малка машинка.
Джин отиде при тях.
— Това какво е?
— ДНК скенер — каза Йоханес.
— Него ли използвахте, за да проверите отпечатъка на Майлс-сан… на лорд Воркосиган, когато за пръв път дойдох тук?
— Да.
— Много полезна машинка — каза Рейвън-сенсей. — И при мадам Сузе би трябвало да има такава, но явно са я продали или се е повредила. Боях се, че ще трябва да нося тъканна проба в частна лаборатория дори за този елементарен анализ.
Интересът на Джин се покачи рязко.
— Може ли да сканирам ДНК-то на моите животинки?
— Това не е играчка — каза Йоханес. — С него потвърждаваме самоличността на хора, които кандидатстват за виза и прочие. — Погледна го и омекна. — Ще трябва да питаш консул Ворлинкин.
Майлс-сан повика Джин при комтаблото. Мина вече стоеше там и пристъпваше от крак на крак. Снимки на четирима мъже висяха над видплочата. Двама бяха прошарени. Единият беше с бяла лабораторна престилка.
— Госпожице Мина, дано можеш да ни помогнеш с това — каза Майлс-сан. — Всички тези мъже са лекари на име Лейбер и живеят в Нортбридж и околностите му. Вече елиминирахме една жена със същото име и професия, след като приехме, че скорошно посещение до колонията Бета е малко вероятно. — Устните му се кривнаха нагоре. Последното явно беше шега, която Джин не разбра, за разлика от Роик, ако се съдеше по кратката му усмивка. — Някой от тези четиримата прилича ли на мъжа, когото си чула да говори с майка ти онази нощ? Или… можеш ли категорично да отхвърлиш някого — който изобщо не прилича на него?
Мина се взираше напрегнато в образите.
— Беше много отдавна. Не си спомням.
— Все нещо си спомняш, миличка. Вашият доктор Лейбер млад ли беше, или стар?
— О, стар беше.
— С побеляла коса?
— Не, с черна. Това го помня. Никога не мога да кажа на колко години са възрастните. Но онзи беше стар. Поне на трийсет.
Майлс-сан и Ворлинкин се спогледаха; устните на консула помръднаха, но той не каза нищо.
— Така, значи стар, но с черна коса. — Майлс-сан зададе няколко команди на комтаблото и снимките на белокосите мъже изчезнаха. Двамата, които останаха, си приличаха много — с еднакви подстрижки, само дето единият беше с по-слабо лице, а другият с по-закръглено.