— Да, не бях. И много съжалявам, че я изпуснах. А вие попаднахте ли в онази каша, за която съобщиха по новините, онова с НОНН?
— Аз се отървах, но Рейвън беше сред похитените… — отговори Майлс и даде знак на Рейвън да се включи. Ескобарецът веднага се впусна в няколко разчупващи леда историйки за краткото си пленничество, без да споменава за бараярската връзка. След това превключи на тема криоконференцията и бързо въвлече Лейбер в професионална дискусия, поделена поравно между биохимията и щекотливите клюки. Накрая зачекна и доктората му, който предната нощ беше изчел от кора до кора, а не като Майлс. Последното окончателно приспа подозренията на Лейбер.
Майлс реши да кара направо.
— Позволих си да ви обезпокоя днес от името на роднините на Лиза Сато. Разбрах, че преди година и половина сте поддържали връзка с нея, точно преди ареста й.
Шок и тотално объркване цъфнаха върху лицето на Лейбер. Е, той беше учен все пак, а не актьор. И лош лъжец, най-вероятно. „Което мен ме устройва идеално.“
— Откъде знаете… защо смятате така? — избълва Лейбер, с което окончателно потвърди преценката на Майлс.
— Свидетелски показания на очевидец.
— Но никой не ни видя… няма как да… Суаби е мъртъв.
— Имало е друг.
Лейбер преглътна и направи опит да се овладее.
— Съжалявам. Беше трудно време. Време на страх.
Майлс тъкмо отваряше уста да каже нещо окуражително, но докторът скочи.
— Съжалявам, но ме хванахте неподготвен. Чай? Ще направя още чай. Вие искате ли?
Майлс би предпочел да не му отпуска време, в което да съчини лъжи, които впоследствие да загубят тяхното време, докато ги разплитат, но Лейбер вече отиваше към миниатюрната кухничка. Затова махна благоразположено с ръка след него, макар че Лейбер дори не се обърна да го погледне.
Рейвън го изгледа с вдигнати вежди.
— Поздравления.
— Пробив наистина, безспорен пробив.
Дрънчене на съдове, шум от вода. Едва доловимо изскърцване и щракване на врата, която се отваря и затваря…
— Опа. — Майлс грабна бастуна и скочи.
Кухнята беше празна. И тиха, ако не се броеше къкренето на електрическия чайник. Само една врата водеше навън. Към задния двор, чиято портичка още се люлееше.
Майлс вдигна комуникатора към устата си.
— Роик? Заподозреният току-що избяга през задния вход.
— Виждам го, милорд — отвърна мрачно Роик.
Тропот на тежки стъпки, няколко стона. Вик, не от Роик. Още стъпки.
— Мамка му.
Последното беше от Роик.
— Какво стана? — попита Майлс.
Роик отвърна задъхано:
— Шмугна се в съседния двор. Влезе в къщата. Жена и две деца ме гледат през прозореца. Жената спори с Лейбер. Е, тя спори, той се мъчи да си поеме дъх. — И след кратка пауза: — Нали не искате да ида там? Навлизане в чужда собственост. Нападение.
Безкомпромисният тон на Роик отказа Майлс от идеята да се позове на дипломатическия имунитет. Гвардеецът продължи:
— Жената се скри навътре. Сигурно звъни на полицията. Какво толкова му направихте на този тип вие двамата?
„Нищо“ очевидно не би свършило работа като отговор.
— И аз се чудя — каза Майлс. — Оттегли се и върви при Йоханес.
— Разбрано.
Майлс се обърна към Рейвън.
— Така, имаме пет-шест минути да опоскаме къщата. Ти се заеми с долния етаж, аз ще поема горния.
— Какво търсим?
— Каквото крие.
На горния етаж имаше спалня, втора спалня, превърната в кабинет, и баня. Сърцераздирателно скучна според галактическите стандарти порно колекция се мъдреше на видно място в спалнята, което говореше, че понастоящем Лейбер си няма гадже. В шкафовете имаше дрехи, обувки и остатъци от стара спортна екипировка. Майлс тъкмо гледаше безпомощно комтаблото в другата стая — не би имал време да го източи, преди местните да са пристигнали, да не говорим, че необходимите за тази цел ИмпСи джаджи бяха останали в консулството, — когато от комуникатора на китката му прозвуча гласът на Рейвън:
— Майлс?
— Трябва да си вдигаме чукалата, Рейвън. Полицията сигурно вече пътува насам.
— Не мисля, че Лейбер се е обадил в полицията. — Крайно любопитна реплика, особено предвид провлечения и някак развеселен тон, с който беше произнесена.
— Какво откри?
— Ела да видиш.
Майлс слезе по стълбите доста по-внимателно, отколкото се беше качил — така де, явно нямаше нужда да търчи с риск да се пребие, — даже мина през кухнята да си вземе бастуна.
Най-долният етаж — не точно мазе, по-скоро сутерен — се покриваше с представите за сервизно ниво на градска къща. Перално помещение, тръби и проводници на вътрешната инсталация и по-голяма, недовършена част, която обикновено се използваше за разделното събиране на боклука или се преустройваше другояче според нуждите на собственика. Нуждите на Лейбер, изглежда, бяха свързани със складирането. Рейвън стоеше между потънал в прах велоергометър и нещо продълговато, покрито със старо одеяло.