— Та-дам! — припя тържествено той и дръпна с драматичен жест одеялото. Под което имаше портативна криокамера. Включена към електрозахранването. Функционираща и очевидно с труп вътре.
— Има ли нужда да обличам в думи онова, за което се досещаме и двамата? — попита самодоволно Рейвън.
— О, не! — каза с подобаващото за случая възхищение Майлс. — Макар че… дали е нормално да държиш замразени хора в мазето си? По тия краища, имам предвид?
— Не знам — каза Рейвън и прокара ръце по машината в търсене на идентификационни маркери. — Ще трябва да питаш Йоханес или Ворлинкин. Или Джин. Лично аз се чудя как изобщо я е докарал тук.
— Под прикритието на нощта, предполагам.
— Не, имам предвид по стълбите. Не виждам как я е прокарал покрай завоя. Трябва да има… а, да, врата към гаража. Това вече е друго. — Рейвън прескочи някакви боклуци, отвори вратата и мушна глава в пролуката. — Охо, хубав мотоциклет на въздушна възглавница.
Майлс погледна под криокамерата. Беше от по-евтините модели, без вградено подемно пале, качена върху купчини разнородни тухли, циментови блокчета и подложка от намачкана хартия — най-отгоре имаше някакво научно списание, — там, където подемното пале е било измъкнато изпод камерата. Самото пале не се виждаше никъде.
Майлс вдигна китка към лицето си и каза по комуникатора:
— Йоханес?
— Току-що качих Роик, сър — докладва веднага Йоханес. — Да дойдем ли за вас?
— Първо да те питам нещо. Подемното пале, което използвахме за… ясно де. Още ли е в колата?
— Да, съжалявам, не ми остана време да го върна в магазина за вещи под наем.
— Чудесно. Елате отзад. Ще видите вкопана в земята гаражна врата. Ние ще ви чакаме там. Приготвили сме ви малко тежък товар.
— Идвам.
Рейвън вдигна вежди.
— Това не е ли кражба? Обир с взлом?
— Не, защото собственикът сам ни пусна да влезем. Обир без взлом, евентуално. Ако изобщо може да се таксува като кражба, то значи сме ограбили крадеца. И макар да не е вярно широко разпространеното твърдение, че честния човек не можеш го измами, безспорен факт е, че нечестният рядко е склонен да се оплаче на властите. Не мисля, че Лейбер ще сподели за кражбата с когото и да било. — Продължи да наднича под портативната криокамера. — Видя ли някаква идентификация на това нещо?
— Само логото на производителя. Често използвана марка. А, ето и сериен номер. Това може да помогне донякъде.
— По-късно ще проверим. — Всичко по реда си. „Ако досега не съм се научил да разпознавам и използвам тактически подходящия момент…“ Можеше да се окаже забележително в грешка. Или забележително прав. „Но при всички случаи ще е забележително.“
Докато Йоханес и Роик пристигнат с вана, двамата бяха отворили гаражната врата. Майлс остави на яките мъжаги да свършат онова, което яките мъжаги вършат най-добре, и се върна в кухнята да потърси нещо за писане. Недовършен списък с покупки и химикалка. Замисли се за миг, обърна списъка откъм гърба и започна да пише.
Роик дойде да го търси.
— Натикахме го, макар и на косъм. Едвам затворих задната врата. Какво правите?
— Оставям бележка на Лейбер. — Майлс прикрепи бележката към вратата на хладилника.
— Какво, по дя… — Роик се наведе да прочете написаното. — Що за крадец оставя бележка?
Майлс всъщност доста се гордееше със смътното съдържание на бележката. „Обадете ми се в моето консулство при първа възможност.“ Без подпис, без инициали.
— Така и не си довършихме разговора с доктор Лейбер — обясни той. — Сега имаме нещо, което той иска. Ще дойде. Ако не друго, така ще си спестим необходимостта да му слагаме опашка. По дяволите! От всички ни Лейбер не е виждал единствено Йоханес, а момчето ми трябва за други задачи. Сигурно ще ти е приятно да чуеш, че вече съжалявам за екипа от ИмпСи, за който ти вечно настояваш, а аз никога не вземам.
— Голяма утеха, няма що — въздъхна Роик. — Защо просто не изчакаме Лейбер да се върне?
— Докато ние сме тук, той няма да се върне. Ако съм прав в предположенията си, Лейбер е рискувал работата си, а може би и живота си, за да се сдобие с онова, което намерихме в сутерена. Ще е на нокти, докато не му остане време да се успокои и да премисли нещата. — „И тогава ще се ужаси.“
След като затвориха грижливо вратата на гаража, всички се качиха в подемния ван и Майлс каза на Йоханес:
— Карай към мадам Сузе. По заобиколен маршрут и бавно.