Извадиха тръбичките и иглите, навиха кабелите, изключиха машините. Роик помогна да преместят живата мадам Сато на количката. Негова милост се смъкна от столчето, разкърши рамене и се подпря на бастуна.
— Кога ще можем да я преместим в консулството?
— Зависи от броя на белите кръвни телца и от още няколко фактора — каза Рейвън. — Но ако няма усложнения — вдругиден. Ще трябва да я настаните в някоя от стаите на горния етаж. Там е по-тихо и спокойно.
— Няма проблем — каза Ворлинкин.
Негова милост обърна глава към консула.
— Чакай, ти защо дойде всъщност? Да не би Лейбер да се е появил?
— Не. Пристигна запечатано съобщение за вас от Бараяр. Нямаме достъп до текста, така че не знам дали е спешно и доколко. — После добави откровено, макар и с известна неохота: — А и ме мъчеше любопитство как вървят нещата тук. Заради Джин и Мина. — Консулът не искаше втори път да действа на тъмно, досети се Роик. Напълно разбираемо от негова страна.
— Ами, добре — каза негова милост. — Рейвън, щом държиш нещата под контрол тук, аз по-добре да се връщам в консулството.
Рейвън му махна да тръгва спокойно и последва Танака и Айко с количката. След като те излязоха, стаята изведнъж се изпразни, разхвърляна и безутешна като утрото след празник на зимното слънцестоене.
Ворлинкин примигна и раздвижи рамене, сякаш му беше трудно да събере мислите си, които са се запилели някъде далече.
— Много беше странно това. Никога не съм виждал човек да умира, но това… все едно времето се връщаше назад пред очите ми. Или нещо от този сорт.
— Аз пък съм виждал, но за другото си прав — каза негова милост.
— На богове ли си играем? — попита смутено Ворлинкин.
— Не повече от хората, които са я пъхнали в криокамерата. Само дето нашата кауза е много по-справедлива — каза негова милост, после добави тихо: — Надявам се. — Смръщи вежди, измъкна изпод ризата си верижката с ревизорския печат и го погледна, при което очите му леко се кръстосаха. — Запечатано съобщение, казваш? На възрастта на Джин сигурно бих си умрял от кеф да имам свой собствен таен декодиращ пръстен. Сега си имам и той ми тежи на врата като камък. Има нещо адски тъжно и сбъркано в това.
Негова милост се отдалечи с накуцване да размени няколко последни думи с Рейвън и Роик остана за кратко насаме с консула, който не сваляше удивен поглед от отдалечаваща се ниска фигура.
— Лорд Воркосиган доста се разминава с очакванията, които имах, когато ми съобщиха да се подготвя за визита на имперски ревизор.
Роик юнашки удържа юздите на неудържимото си желание да изцвили от смях.
— Деветимата имперски ревизори всъщност са доста различни, след като ги опознаеш. Лорд-ревизор Вортис например, който е и вуйчо на нейна милост, прилича на разсеян стар професор по инженерни науки и е точно такъв. Има един свадлив адмирал, един пенсиониран дипломат, един индустриалец… колкото до негова милост, той постепенно се превърна в нещо като личен експерт на Грегор по галактическите дела. Императорът има безпогрешен усет кой от ревизорите си към кой случай да прикрепи. Досега не сме се проваляли, макар да се боя, че в скоро време може и ние да ударим на камък. — Роик всъщност тайничко се надяваше да стане така. Току-виж си починали малко.
— Това звучи успокоително — каза Ворлинкин, после, изглежда, го налегнаха съмнения. — Нали?
При тази добавка Роик се усмихна малко криво.
— Мдаа.
В обезопасената стая на консулството Майлс видя адресния код на съобщението и се отпусна. Явно беше пристигнал ежеседмичният доклад на Екатерин, което обясняваше липсата на обичайните маркери за спешност. Най-после нещо хубаво сред цялата бъркотия тук. Докато разсъждаваше върху разликата между „спешно“ и „важно“, Майлс извади печата си и отвори съобщението.
Усмихнатото лице на съпругата му се появи над видплочата и Майлс спря записа на пауза просто за да оплакне очи. Напоследък дните й препускаха сред такъв преграден огън от съревноваващи се за вниманието й задачи, че Майлс не помнеше откога не я е виждал да спре на едно място за повече от минута-две. Ясните й синьо-сиви очи гледаха ведро, а по правата й тъмна коса нямаше и следа от скреж, макар Майлс и Екатерин да бяха връстници плюс два месеца в повече на нейната сметка. Като се имаше предвид, че Майлс я беше насадил с четири деца под шестгодишна възраст, липсата на бяло в косата й изглеждаше още по-забележителна. Е, децата бяха износени в утробни репликатори, но все пак… Майлс беше едничък на мама и татко, болнав още от раждането си и със сериозни здравословни проблеми, част от които беше решил, а после ги беше заменил с нови. Може би… не, със сигурност беше подценил количеството работа, което отварят нормалните здрави деца дори със значителната помощ, която парите и положението му можеха да осигурят на Екатерин. Защото има задачи, които човек просто не иска да прехвърли другиму, понеже иначе ще изпусне най-хубавата част.