Екатерин гледаше камерата на своето комтабло, разбира се, а не него, напомни си Майлс, но смътно ироничният й поглед го пришпори да пусне записа и той го направи, обзет от ирационалното чувство на вина, че я бави излишно.
— Поздрави, любов моя — каза тя. — Получихме последното ти съобщение и то успокои тревогите ни. Аз, за щастие, не бях казала на децата за първото, преди второто да го настигне. Не ми се мисли през какво са преминали родителите ти, когато си бил на старата си служба. Макар че баща ти сигурно е запазвал забележителното си ворско самообладание, а колкото до майка ти… не искам да си го представям дори. Обзалагам се обаче, че е имала какво да каже по своя си колоритен бетански начин.
Всъщност през времето на кариерата си в отдела по секретни операции Майлс беше заобиколил този проблем просто като не пращаше работни съобщения на родителите си. Не че баща му не би могъл да изиска доклад за мисиите му от шефа на ИмпСи по всяко време. „Стига да събере нужната за това смелост“, както би казала майка му.
Преди да премине към новините от дома им, Екатерин го уведоми накратко за последното развитие на няколко въпроса, касаещи окръг Воркосиган. Така степенуваше нещата тя — първо окръгът, после домът. Ако, опазил Бог, някой ден обърнеше реда, това би дало на Майлс сериозен повод да се тревожи за семейството си. Това му напомни, че е занемарил и задълженията си към окръга, макар че поне тази седмица, изглежда, нямаше нищо толкова спешно, че да се обажда на своя заместник — е, всъщност заместника на баща си — в Съвета на графовете. Вече от доста години родителите му живееха на Сергияр и се грижеха за имперските интереси там като вицекрал и вицекралица на планетата.
Хубава традиция си бяха създали, няма що, да загърбват собствените си дела в името на Империята. И той, и родителите му. Това си имаше цена, разбира се. Говорител на едно от селата в окръга веднъж му беше споделил във връзка с Екатерин: „Знаем, че вие принадлежите на Империята, но лейди Воркосиган принадлежи на нас.“
„Наистина.“ Споменът за онези думи винаги го изпълваше с особена гордост.
— Колкото до домашния фронт — продължи Екатерин, — ето и последното ни постижение…
Образът й изчезна, заменен от друг запис, който очевидно беше правен в движение.
— Браво, Хелен — чу се гласът на Екатерин, макар стаята да се въртеше шеметно. Записът беше правен в библиотеката, досети се Майлс въпреки скоростта, с която се менеше образът. — Намали малко или татко ти ще получи световъртеж.
— Какво е световъртеж? — чу се детски глас някъде отстрани. Саша ли беше това… не, Лизи, за бога! Екатерин обясни незабавно:
— Да ти се завие свят.
— Аха. — Новата дума явно се намести моментално в речника на малката.
Кадърът се центрира върху Таури, десетмесечното им бебе с ококорени сиви очи под рошави черни къдрици, което стискаше решително ръба на една ниска масичка. Саша, почти на шест, както предпочитаха да се изразяват той и близначката му Хелен, седяха заедно с тригодишната Лизи на един диван в дъното на кадъра. Саша гледаше бебето с интерес, затова пък Лизи явно беше отегчена — риташе с крака, сякаш да каже: „Какво толкова, аз вече го направих това.“
— Хайде, Таури — примами я с гальовен глас Екатерин. — Ела при мама. — Адски ефикасно… на самия Майлс му идеше да се гмурне в образа над видплочата, толкова съблазнителен беше гласът.
Таури се обърна с клатушкане върху късите си крачета, пусна едната си ръка и я размаха за равновесие. После и другата. А после тръгна като пате към протегнатите ръце на майка си. Как изобщо се научаваха децата да ходят с тези еднократни пеленки на дупетата, беше загадка, но ето я Таури — ходи и се смее! Туп-туп-туп, право в ръцете на майка си, която я завъртя високо като награда за победата.
— Дай аз да я пробвам — каза Саша, все едно малката му сестричка е количка с дистанционно, коленичи на килима срещу Екатерин и извика насърчително: — Хайде, Таури, можеш да го направиш!
Опиянена от първата си победа, Таури изписка и хукна към него — твърде бързо. Естествено, падна напред и нададе вой, но повече от яд, отколкото от болка — Майлс се беше научил да разпознава различните видове плач и го правеше безпогрешно дори в просъница. Саша я вдигна и каза през смях:
— Хей, първо се научи да ходиш, пък тогава тичай! — Обърна я, побутна я леко към Екатерин и този път преходът беше успешен. Лизи, която междувременно се беше изхлузила от дивана, тичаше в кръг и припяваше „Световъртеж! Световъртеж! Световъртеж!“, заряза тази игра и се спусна към видрекордера, който, ако се съдеше по рязката промяна в кадъра, по-голямата й сестра беше вдигнала високо.