— Не, аз искам да снимам, аз — чу се гласът на Лизи. — Дай ми го! Дай ми го! Мамо, кажи й да ми го даде!
С това краткото домашно филмче, уви, свърши. Майлс върна записа и го пусна отново, като се чудеше дали това наистина са първите стъпки на Таури, или възстановка в негова чест. Наличието на видрекордер говореше в полза на второто.
Лицето на Екатерин се появи отново на фона на разхвърляния й кабинет. Онзи на третия етаж от северната страна с изглед към бараярската градина, дело на Екатерин, която се провиждаше през върховете на внесени от Земята дървета.
— Жалко, че сержант Таура така и не доживя да види малката си съименница — каза замислено тя, — но поне научи за нея, благодарение на теб, преди да ни напусне. Може би трябваше да кръстим Лизи на нея вместо на бетанската ти баба. Като говорим за имена… Саша обяви, че вече официално е Алекс. Поне се отказа от Ксандер, слава богу. Лекси и А. А. вече окончателно са зачеркнати от списъка. Логиката му е все същата — щом не му казваме Арал заради дядо му Арал, значи не може да му казваме Саша заради дядо му Саша. Но това с „Алекс“ изглежда му е влязло за постоянно в главата, а най-сетне успя да привлече и Хелен на своя страна, така че в следващото си съобщение по-добре го наричай лорд Алекс. Толкова логика и решителност заслужават уважение според мен.
По времето, когато все още прохождаше в новата си битност на баща, Майлс имаше сериозни притеснения заради забавеното говорно развитие на Саша… на Алекс… особено в сравнение с близначката му. После Екатерин насочи вниманието му към факта, че Хелен изобщо не дава шанс на брат си да зададе сам въпрос или да вмъкне дума в пороя от нейните приказки. Момчето не беше глупаво, а добричко, и скоро навакса разликата, като мина направо към изречения, стига Хелен да не беше наблизо, за да му се меси.
— Като си помислиш — продължи Екатерин, — всъщност е имало момент, когато и ти си срещал затруднения кое име да избереш за себе си, нали? При това на доста по-зряла възраст. Историята май наистина има склонност да се повтаря. Като ехо. Но както и да се нарича нашето момче, то много те обича. Всички те обичаме. Пази се, Майлс, и се прибирай по-бързо.
Записът свърши и видплочата потъмня.
„Ако само можех да пропълзя през тази видплоча и да се изстрелям към Бараяр със скоростта на светлината…“ Майлс въздъхна. Допреди седем години домът беше място, откъдето нямаше търпение да се махне. Как се бе стигнало до тази драматична промяна?
Думите на Роик го бяха жегнали дълбоко. „Ако бяхте сложили край, докато още печелехте…“ Е, все пак кибуанската каша не беше изцяло негово дело.
И този Лейбер, нямаше ли да се появи най-сетне! Още сега, по възможност. Отдавна трябваше да е кацнал всъщност. Току-виж се наложило Майлс сам да го доведе. Ами ако Лиза Сато се събудеше с временна криоамнезия или просто не знаеше отговорите? „Не, не, тя трябва да знае всичко, което знае Лейбер. Защото съм готов да заложа бетански долари срещу пясък, че именно той е бил осведомителят й.“
Мисълта за паническото бягство на Лейбер не спираше да го гризе. „Защо се уплаши толкова от нас? Та ние дори не успяхме да му се представим както трябва.“ Явно реакцията му бе породена от някаква местна заплаха, навярно същата, която Майлс искаше да разнищи. Само дето още не знаеше в какво по-точно се състои тя.
Така както Сато беше примамка за Лейбер, те двамцата щяха да са примамка за… кого? И защо? В миналото Майлс неведнъж беше залагал хора като примамка, която да извади на светло хищника, но не и когато в уравнението имаше деца, за чието съществуване да му е известно. „Или просто удобно си пропускал да проявиш детайлен интерес към роднинските връзки на своите примамки?“ Не си спомняше. А щом не разполагаше с персонал, който да следи Лейбер, със сигурност не разполагаше с персонал за денонощна охрана на консулството и хората, които приютяваше то. Роик и Йоханес не бяха достатъчни, дори да се занимаваха само с това, а те имаха и други задачи — да им възложи и тази, без да им осигури подкрепление в жива сила, би било чиста проба злоупотреба с власт. Рейвън не беше единственият, който мразеше да го подхлъзват с предварително обречени на неуспех задачи.
Въпреки разделите със семейството, които произтичаха от това, Майлс потръпна и мислено благодари на Грегор, че му подбира мисии далеч от Бараяр. Защото същото разстояние делеше семейството му от всеки, когото Майлс успееше да вбеси с разследванията си. „Вбесяването на лоши хора в името на Бараяр би могло спокойно да се впише като първа точка в служебната ми характеристика.“ Това по повод колко било хубаво човек да обича работата си.