Наведе се над комтаблото и се зае да съчини ревизорско искане до бараярското посолство на Ескобар за охранителен отряд, който да бъде изпратен незабавно, както и да подготвят финансов следовател от ИмпСи и адвокатски екип, които да чакат в готовност. Нямаше представа какво цели невидимият му враг, освен че играе на сериозно. „В най-добрия случай отрядът ще пристигне след пет дни.“ Знаел ли бе достатъчно преди пет дни, за да изиска подкреплението тогава? „Май не.“
Извика за пореден път базовата информация за криокорпорация „Нов Египет“ и се зае да я прегледа. Не можеше да разчита само на това, че Лиза Сато ще се оправи бързо и ще проговори.
14.
Към единайсет предобед в деня след успешното криосъживяване на мадам Сато негова милост допусна, че може би е сбъркал в преценката си за доктор Лейбер, и прати Роик и Йоханес да го открият. Роик смяташе, че задачата им навярно би била по-лесна, ако негова милост беше стигнал до това заключение по-рано. Започна с очевидното — обади се в дома на издирвания, където никой не вдигна, и в службата му, откъдето казаха, че доктор Лейбер се е обадил предната сутрин и обяснил на асистента си, че е болен, някакъв стомашно-чревен вирус, и най-вероятно ще отсъства ден-два. „Да бе.“
След това възложи на Йоханес да разрови склада на консулството за най-доброто шпионско оборудване, което да откарат в къщата на Лейбер.
При предишното им пътуване дотук беше забелязал голям строеж, забеляза го и сега. Дори проточи врат да прочете надписа на табелата. „Комплекс Столетие“, пишеше там. „Родени сте преди 130–150 години? Вижте ни!“
— Това пък какво значи?
— Затворен комплекс на поколенчески принцип — обясни Йоханес. — Има ги в големите градове. Съживените, или поне онези, които се събуждат с достатъчно пари по сметката си и в достатъчно добро здраве, често откриват, че новият Кибу не им харесва особено, и се събират да живеят на поколенчески принцип в затворени комплекси като този, които предлагат обстановка, близка до тази от младостта им.
— Ха — възкликна Роик. — Неща като историческа възстановка от вида „направи си сам“, така ли? Е, поне могат да си говорят с хора, които да разбират шегите им.
— Сигурно — каза колебливо Йоханес.
Роик го накара да паркира зад къщата, а самият той позвъни на предния вход. Никой не отговори. След малко Йоханес му отвори отвътре.
— Оставил е гаража отключен. Мотопеда го няма.
— Добре. Дай да огледаме, а после ще се запознаем с комтаблото му.
В никоя стая, килер, душкабина, шкаф или кошче, достатъчно големи да поберат човешко тяло, нямаше такова. Обирджийската бележка на негова милост я нямаше на хладилника, за разлика от разнообразните ергенски полуфабрикати, които още си бяха вътре. Кухнята беше почистена, леглото на горния етаж — оправено. Е, не съвсем, но поне юрганът беше опънат. Възможно бе част от дрехите и обувките да липсват — колко ли можеш да побереш в сак, прикрепен към малкия багажник на мотопед, — но в шкафовете бяха останали доста. Тоалетни принадлежности липсваха.
Йоханес се зае с комтаблото на Лейбер — източваше съдържанието му през пъпната връв на обезопасен кабел и го копираше в паметта на ИмпСи рекордера си, като наблюдаваше прехвърлянето на малкия холоекран.
— Хей! — каза след малко. — Комтаблото е под наблюдение. Как мислиш, дали Лейбер е знаел?
Роик се наведе да погледне. „Наистина!“
— Източването няма да вдигне по тревога следящата система, нали?
— Не би трябвало — каза Йоханес.
Не го каза обаче достатъчно категорично, реши Роик.
— Можеш ли да проследиш програмата?
— Частично. От обезопасената стая в консулството ще разбера и останалото.
— Дай да погледнем какво е правил след първото ни посещение. Последните два дни.
Само три неща. Предния ден сутринта се беше обадил в службата да каже, че е болен, запазил беше билет за скоков кораб до Ескобар и беше прехвърлил почти всички пари от спестовната си сметка към два универсални кредитни чипа. Лични съобщения до приятели и роднини нямаше. Може да беше оставил ключ от къщата си на съседите, но вероятността за това беше малка, а и нямаше нужда Роик да привлича излишно внимание, като ходи от врата на врата да разпитва. А и съседите може да ги помнеха от онзиденшното им посещение. Каква ли история беше пробутал Лейбер на съседката си, онази, при която се скри, когато Роик го подгони? Някаква лъжа, във всеки случай.