— Корабът потегля чак утре вечер — каза Йоханес.
— Да, виждам.
— Дали вече се е качил на борда?
Роик плъзна смръщен поглед по разписанието.
— Хм. Не. Корабът ще навлезе в орбита днес следобед. — Замисли се за миг. — Веднага щом мине през охранителната система на космодрума, присъствието му ще се регистрира в системата и ще свети като фар за всеки, който проявява интерес. Не само ние ще можем да го проследим, а и враговете му… които едва ли страдат от недостиг на финансиране, особено ако зад гърба им стои някоя от големите криокорпорации. Не, Лейбер ще чака до последния момент. Което означава, че се е покрил накъде.
— При някой приятел? Ако е така, няма да го намерим лесно. — Йоханес впери поглед в комтаблото. — Макар че това може и да помогне.
— Ако до такава степен се бои за живота си, колкото подсказва паническото му бягство, едва ли би искал да изложи на опасност приятелите си — каза бавно Роик. — Не бил от безскрупулния тип, така каза негова милост.
— Градът е голям — отбеляза ненужно Йоханес.
— Ами да започнем с очевидното тогава. — Роик се изправи. — Събирай си нещата и карай към космодрума.
Докато Йоханес шофираше, Роик отвори обезопасеното по стандартите на ИмпСи комтабло във вана и изтегли списък на хотелите около космодрума. Два бяха в рамките на охранявания периметър, половин дузина бяха пръснати в индустриалната зона наоколо. Роик претегли „най-близък“ срещу „най-евтин“ и реши да започне с най-евтиния. Докато се придвижваха натам, запълни времето си с размишления как достъпният транспорт в рамките на цялата възлена връзка е оформил обслужващите го градове по начин, който в голяма степен уеднаквява планетите, или поне техните „входове“. Преди да напусне Бараяр за пръв път, не бе предполагал колко много си приличат космодрумите навсякъде. „Дълъг път измина онова селянче, да не повярваш.“ В известен смисъл се радваше, че някоя добра фея не го е дарила с бъдещето, за което си мечтаеше на младини. Иначе светът му щеше да е безкрайно по-малък.
— Сега какво? — попита Йоханес, когато влязоха в паркинга на евтиния хотел. — Ще огледаме мястото, без да привличаме внимание? Или да попитаме на рецепцията?
— Не знам дали служителите биха запомнили Лейбер дори да са го видели — каза Роик, — а и този хотел е на самообслужване. — Не беше чак толкова претъпкан като хотелите на космическите станции, където спалните клетки се наемаха на час и изглеждаха като кръстоска между килер и ковчег, но и тук икономичната архитектура не приканваше към дълъг престой. Дори по обед хотелът изглеждаше мрачен, потънал в сянка между бетонната подпорна стена на шосето и цеховете на някакво промишлено предприятие. — Обиколи паркинга. Може да видим мотопеда му.
Зад сградата на хотела имаше навес със стоянки за мотопеди. Мотопедът на Лейбер се гушеше заключен сред половин дузина други.
— От първия път! — възкликна с възхищение Йоханес.
— Понатрупах опит покрай пътуванията на негова милост — каза скромно Роик, като пропусна да спомене онова за „късмета на глупака“. Е, може да беше и късметът на умника. Много щеше да се изненада, ако при първите три опита не беше изскочило нещо. Поседяха няколко минути във вана, докато Роик се опитваше да обмисли ситуацията така, както го правеше негова милост. Не, зарежи. Ако ще мисли като някой, по-добре да е като Лейбер. Или още по-добре — като Роик.
Кого щеше да прати врагът след плячката — ченгета или наемни биячи? Ако врагът беше криокорпорация, значи ченгетата им бяха на повикване — едно обвинение в кражба на служебна собственост би свършило работа идеално. Ченгетата не биха се морили да търсят Лейбер — просто щяха да го изчакат на гишето за проверка в космодрума и да го приберат, когато се появи. Но това би оставило ясна следа във вид на документация, записи от охранителни камери и цял куп очевидци, които не се поддаваха на пряк контрол. Много по-дискретно би било да пратят няколко мутри, които да сгащят Лейбер, преди да е влязъл в космодрума. А щом Роик се беше сетил къде да го търси, те също щяха да се сетят. От двамата с негова милост не Роик беше сладкодумецът — би ли могъл да прикотка Лейбер в консулството, щом негова милост не беше успял? „Май ще трябва да опитам.“
Нещо привлече погледа му.
— Какво е това?
Пулсираща синя светлина се отразяваше в бетонната стена. Източникът й беше откъм фасадата на хотела.
— Автомобилите за спешна помощ имат сини лампи — каза Йоханес и се размърда неспокойно.
— Заобиколи отпред.