Заобиколиха и видяха двама медтехници със сини престилки да измъкват пале на въздушна възглавница от задната врата на немаркиран бус и да тръгват с бърза крачка към плъзгащите се стъклени врати на хотелското фоайе. И двамата бяха едри — единият беше много висок, а другият беше направо огромен, сякаш в рода му е имало поредица състезатели по борба. Борба от местния вид, при която телесната маса беше от съществено значение. Екипите на спешната помощ обикновено бяха съставени от един мъж и една жена. Е, не винаги и не навсякъде. При работа на смени, включително нощна, както Роик добре знаеше покрай усилията си в съставянето на гвардейския график за замъка Воркосиган и другите две официални резиденции на негова милост, съставът на екипите рядко следваше правилата дословно.
— Чакай тук — каза той на Йоханес, слезе от вана и отиде да надникне през задната врата на новопристигналия бус. Е, задните врати нямаха прозорци, но пък бяха оставени отключени. Проява на небрежност от страна на медтехниците, особено ако в буса имаше лекарства и скъпа апаратура. Роик отвори тихо едното крило, надникна вътре и вдигна комуникатора към устата си. — Става интересно, Йоханес. Няма никакво оборудване. Това не е линейка, а обикновен бус.
— О-хо.
— Мисля да вляза във фоайето и да ги пресрещна на излизане. Ти ми пази гърба. — Роик все още не беше сигурен какво става, но догадки не му липсваха.
Младата жена на рецепцията гледаше разтревожено по централния коридор.
— Какво става? — попита я Роик.
— Явно един от гостите ни се е обадил на бърза помощ. Трябвало е да се обади на рецепцията, щяхме да му съдействаме…
— Да не е пристигнал със скоков кораб? Бог знае каква галактическа болест е донесъл — подхвърли Роик. — Ами ако е заразна?
— Не, не. Получил някакъв пристъп, доколкото разбрах. Пак добре, че е успял да се обади по комуникатора си. — Рецепционистката, изглежда, събра смелост, изправи решително рамене и каза: — Трябва да ида да заключа след тях, иначе току-виж нещо от багажа на госта ни изчезнало. — Погледна Роик. — Искате да наемете стая ли, господине? В момента само аз съм дежурна…
— Не се притеснявайте. Свършете си работата, аз ще изчакам — каза Роик и й махна да върви. Момичето тръгна с бързи ситни стъпки по коридора. Една от вратите се отвори и през прага й мина натоварено пале. Високият медтехник закачи система за вливания на стойката и се наведе над пациента. Ако се съдеше по размерите и структурата, под одеялото лежеше мъж, здраво завързан за палето и с кислородна маска, която приглушаваше стоновете му. Когато палето зави в хотелското фоайе, съпровождано от ескорта си, Роик пристъпи напред, целият любопитство и загриженост.
Доктор Лейбер мигаше на парцали и стенеше под маската.
— Какво става? — попита Роик и тръгна с тях към изхода. — Да не е нещо опасно? Имате ли нужда от помощ?
— Не, благодаря — каза високият. — Всичко е под контрол.
— Значи е инфаркт, а?
— Още не е ясно — продължи високият. — Просто е припаднал.
— Наркотици? Това лош квартал ли е? Аз, знаете, току-що кацнах. — За пръв път чуждоземският акцент и вид на Роик работеха в негова полза. — Тъкмо щях да отседна тук и да поспя, че главата ми ще се пръсне от скоковата болест, но май ще е по-добре да ида другаде, а?
Дебелият го изгледа раздразнено.
— Няма проблем. Идете да се регистрирате. — Двамата отвориха широко задните врати на буса, плъзнаха палето вътре, после се качиха да го наместят.
Роик мушна глава след тях.
— Сигурни ли сте?
— Да, няма проблем — каза високият откъм товарната част на буса, която нямаше прозорци. Явно бързаше да разкара чуждоземния досадник.
— Ами, добре — каза Роик, извади зашеметителя си и ги простреля и двамата.
Така, ето че си спестиха и вдигането на тежести. И боричкането също. Роик мразеше юмручния бой. Това, че е едър, не означаваше, че обича да се бие и после да го боли къде ли не.
Задъханият глас на Йоханес се чу иззад рамото му, а не по комуникатора.
— Какво става, по дяволите? — Когато му каза „пази ми гърба“, Роик нямаше предвид чак такава непосредствена близост, но не можеше да вини лейтенанта за любопитството му. Йоханес погледна в товарното отделение на буса и се ококори.
Роик прибра зашеметителя в презраменния кобур.
— Току-що спасихме доктор Лейбер. Макар че от негова гледна точка може и да не е точно така. — Качи се в багажното отделение и провери жизнените показатели на двамата простреляни. Лъчът на зашеметителите не беше смъртоносен, но можеше да предизвика редица усложнения при хора с някои заболявания. За щастие тези двамата изглеждаха в превъзходна форма. След като си осигури продължителното им съдействие чрез повторен изстрел с отслабена мощност в тила, Роик ги нагласи така, че да заемат по-малко място, след което насочи вниманието си към Лейбер.