В крайна сметка не се наложи да го успокоява с речи от сорта на „спасихме ви, проявете благодарност, ще ви отведем на сигурно място“. Подобни речи рядко имаха ефект, а и Лейбер беше изгубил съзнание. Роик горещо се надяваше в хипоспрея да е имало сънотворни, а не някаква смъртоносна отрова. Дори да му бяха подписали смъртната присъда, враговете му едва ли биха я привели в изпълнение, преди да са го разпитали с фаст-пента. Така поне би постъпил Роик на тяхно място. Всъщност той също искаше да разпита Лейбер с фаст-пента. Разбира се, това решение беше в прерогативите на негова милост.
Дишането на Лейбер беше равномерно, а кожата му не придобиваше съмнителни оттенъци. Дотук добре.
— Карай след мен към мадам Сузе — нареди той на Йоханес. Там имаше ред полезни неща, не на последно място — доктор Дърона. Замисли се за миг. — Не, по-добре ти карай напред, а аз ще те следвам.
Затвори задните врати на буса, изключи синята лампа и излезе от паркинга след вана на Йоханес, като се питаше дали не е закачил нещо от начина, по който негова милост подхождаше към живота, или поне към ревизорските си задължения. Този кралски размах беше сравнително нов за него. Понякога беше трудно да се прецени дали стилът на негова милост е резултат от висша форма на отговорност, от вкоренено ворско високомерие или от обикновена лудост. Роик знаеше само, че в този конкретен момент го изпълва необяснимото желание да си свирука жизнерадостно.
Вместо това вдигна комуникатора към устните си, обади се на негова милост и докладва сбито за изпълнението на тазсутрешната си мисия, ако този надут израз можеше да се прикачи към лаконичната заповед на негова милост, която всъщност гласеше: „Роик, иди да го заковеш оня перко.“
А после, понеже беше сам в кабинката на буса, си свирука на воля по целия път до мадам Сузе.
Джин седеше на кухненската маса в консулството и за втори път броеше своя дял от парите, които Роик тържествено им беше дал тази сутрин на закуска. Мина вече беше скрила своите в раницата си на горния етаж, но въпреки това го наблюдаваше с интерес как подравнява пачката банкноти — пет хиляди нюени, повече, отколкото беше виждал накуп през целия си живот. В добрите стари времена преди баща му да почине, Джин получаваше най-много по петстотин, и то само на рождените си дни.
— Какво ще правиш със своите? — попита Мина.
— Още не знам.
— Моите дали ще ми стигнат за пони, как мислиш?
— И къде ще го държиш това пони? За пони ти трябва голямо място тераформирана земя. Задният двор тук не е достатъчно голям.
— Дворът у леля Лорна със сигурност не е достатъчно голям — съгласи се Мина. — Консул Ворлинкин поне има трева.
Джин се опита да си го представи. Задното дворче на консулството едва ли беше по-голямо от гостната стая. За кокошките ставаше, но за нещо по-голямо — едва ли.
— Е — каза той окуражително, — нали си имаш госпожа Мурасаки. Понито има четири крака, а паякът — осем, значи госпожа Мурасаки е два пъти по-яка от пони, нали така?
Мина го стрелна с ледено презрение.
— Да те видя как ще сложиш седло, юзда и другите работи на госпожа Мурасаки.
Джин се опита да си представи паешки такъми — от сплетени конци може би? — само че кое насекомо би се навило да язди тарантула? Трябва да е такова, дето паякът няма да го изяде. Ездата щеше да е много по-забавен спорт, помисли си той, ако понитата бяха ловци като паяците. В консулството дали имаха конци…? Но преди да е развил темата по-нататък, консул Ворлинкин и Майлс-сан влязоха в кухнята, като обличаха в движение саката си.
— Ворлинкин ще ме закара до мадам Сузе, за да проверя нещо — каза им Майлс-сан. Двамата с Роик прекарваха доста време там напоследък, помисли си Джин. Връщаха се мрачни и замислени, но никой не му казваше защо. А Рейвън-сенсей изобщо не се беше връщал. — Юичи Матсън е тук, така че няма да сте сами. Но ако дойдат непознати по консулска работа, искам да стоите далеч от коридора и предните стаи. Може да се качите горе или да излезете в задния двор, стига да не вдигате шум.
— Аз ще се върна веднага — обеща Ворлинкин.
Мина вдигна очи към тях.
— Ще намерите ли мама?
— Надяваме се скоро да има добри новини — каза Майлс-сан.
Джин се зачуди какво ли се крие зад успокоителния му тон. Още лъжи? Ако се съдеше по разкривеното й лице, Мина също не му се връзваше на приказките.
Но сестра му внезапно смени темата:
— Лорд Воркосиган, ако ти имаше деца, щеше да им подариш понита, нали? А не паяци?