Въпросът, изглежда, го хвана неподготвен.
— Имам деца, имам и понита. Паяци нямам. Макар че ако се бяха сетили да поискат паяци, сигурно и тях щяха да получат. Обаче си имаме маслени буболечки. С монограм при това. Не съм ли ви показвал снимки?
След което, за изненада и растящо недоумение на Джин, Майлс-сан извади от джоба си холокубче и им показа снимки на тъмнокоса жена с нормален ръст — личеше си, че е с нормален ръст, от няколкото общи снимки с Майлс-сан, който й стигаше само до рамото, — и шеметна поредица от деца на различна възраст. Джин им загуби бройката, докато не стигнаха до обща снимка — тъмнокосо момче и червенокосо момиче, година-две по-малки от Мина, бебе в ръцете на хубавата жена и едно прощъпалче в средата на групата. Четири деца. Надяваше се, че глупавата му сестра ще се сети да прояви интерес. Джин още не беше докрай сигурен какъв точно е Майлс-сан, но по всичко личеше, че е важен човек. Дори консулът го слушаше.
— А това е Хелен, яхнала своето пони във Воркосиган Сърло — това е една къща, която имаме в провинцията, край голямо езеро. А това е Саша, който гали своето. Ксандер. Алекс, тоест.
Джин се запита що за разсеян баща трябва да е Майлс-сан, щом не може да запомни името на собствения си син. На единствения си син, като се замислиш, защото другите бяха момичета. Не е като да имаше цял списък с момчета, чиито имена да отмята, докато стигне до онова, което го е ядосало, както правеше понякога чичо Хикару с него, Тецу и Кен.
Трябваше все пак да признае, че понитата изглеждат много хубави — едното беше сиво с по-светли петна, другото беше тъмнокафяво, с лъскава козина, с черни чорапки, опашка и грива и с бяла звезда на челото. И двете имаха тъмни, влажни, дружелюбни очи и явно нямаха нищо против ласките на невръстните си господари. Мина зяпаше ококорена, с отворена уста и нескрит копнеж. И с право, реши Джин — такава голяма къща, при това на село! С много животни — на някои от снимките се виждаха кучета, котки и птици, а какви ли зверчета се криеха в гората наоколо? И риба в истинско езеро, а не в малък аквариум… и разни пълзящи и плуващи местни гадинки в ручеите, които се вливат в езерото. Това надхвърляше и най-смелите му мечти.
И всичко принадлежеше на онези, другите деца. Деца, които на всичкото отгоре си имаха живи родители. Какво казваше чичо Хикару в такива случаи? „Пари при пари отиват.“ Явно важеше не само за парите.
А онези, които си нямат, не получават — изглежда, това беше неизречената част от поговорката. Джин гледаше онези, другите деца, поглеждаше и към Майлс-сан, така нескрито щастлив и толкова горд, и си мислеше, че Мина сигурно едва сдържа сълзите си. Самият той усещаше гърлото си свито от завист и необясним гняв. Необясним наистина — все пак Майлс-сан не беше държал нарочно семейството си в тайна само за да подмами Джин.
— Немислимо беше да им спестя уроците по езда — продължи тирадата си Майлс-сан. — Иначе призракът на дядо ми щеше да ме преследва безмилостно, не че и така не го прави, дъртият му негодник. В периода на Изолацията ворите са били военна каста. Рицари един вид… или разбойници, зависи откъде го погледнеш. Конници, във всеки случай. Това е нещо като традиция. — Последната дума Майлс-сан произнесе по-така, сякаш я усещаше особена на вкус. — Едно безполезно умение в наши дни, но въпреки това тормозим децата си с него.
— Да тръгваме ли вече? — предложи Ворлинкин.
Майлс-сан кимна и внимателно прибра холокубчето в джоба си, сякаш беше особено ценно. Излязоха в градината и тръгнаха към големия гараж.
Джин и Мина се спогледаха.
— Е — каза накрая Мина. — Поне бях права за понитата. — Примигна бързо и разтърка зачервените си очи.
Джин сведе сърдит поглед към малката купчинка пари пред себе си. А само допреди минути му изглеждаха толкова обещаващи!
— Нищо не спечелихме в крайна сметка — каза Мина. — Къде ли изобщо ни е бил умът? Май ще е по-добре да се върнем при леля Лорна и чичо Хикару.
И да се откажат?
— Ти се връщай, като искаш — каза горчиво Джин. — Аз не мога. Я чакай, ти също не можеш, защото ще ни издадеш.
При това обвинение Мина вирна негодуващо нос, изсумтя, стана от масата и тръгна да излиза, явно с намерение да се качи в стаята им на горния етаж. На прага на кухнята спря и каза през рамо:
— Две понита имат осем крака, ако искаш да знаеш!
Джин не можа да измисли никакъв контрааргумент.
Докато Джин все още прехвърляше в ръце новите си нюени и се чудеше дали да не си направи нещо за ядене, секретарят на консулството влезе да си налее още чай. Облегна се на плота и впери очи в Джин и той се размърда неспокойно под хладния му поглед.